КОВАЧ
Една много притеснителна за всички ни болест някак трайно се настани в живота ни. Неканена и нежелана, тя, вече година продължава да върлува, съревновавайки се упорито със съвременната високотехнологична наука и модерното здравеопазване. Все по-често започваме да търсим успокоение в някои, отдавна отминали и позабравени способи за предпазване от лошото. Може би доста неразбираеми днес и определено магични, те са внасяли ред в битието на прадедите ни, давайки им увереност, че „и това ще отмине“, и то по най-благосклонния за човека начин. В българската традиционна култура образът на болестта е определено отблъскващ, но притежаващ много човешки черти и качества. Нашите баби и дядовци са вярвали, че ако не могат да се преборят с такава напаст, то поне могат да я омилостивят и отпратят, а и по магичен начин да ограничат достъпа ѝ до хората.
Ето тук на помощ идва един специален занаят, който всъщност продължава да съществува и днес. Според народните вярвания ковачът е надарен със свръхестествена сила, а поради връзката му с огъня и желязото, ковашкият занаят се счита за свещен. От митологична гледна точка ковачът е този, който изковава космическия порядък и е посредник между световете, между този, нашият – човешки и отвъдният, от където се промъква и болестта. В миналите времена при заразна болест около землището на населеното място се е правело заораване. Това е много специален предпазен обред. Освен изпълнението му, също и подготовката за него е особено специална, като главно лице е точно ковачът. Понеже той е този, който най-смело се справя с огъня и извива метала както си поиска, по същия начин може и върху човешката съдба да влияе. Изкове ли той палешника за ралото, който ще изоре браздата около селото, никоя болест не може при хората да пристъпи. Всеки, който изпаднел в нужда, към ковача за помощ се обръщал. Не само за предпазен нож или сабя, за стабилни подкови, но също и за избавяне от всякакви човешки страдания. Традиционно вярване битува, че ковачът и безплодие чрез своята магия може да лекува. В миналото се ходело точно при ковач и за зачеване, както и за запазване на живота на новородено дете. В съзнанието на хората ковашкият занаят до толкова бил свързан с отвъдното, че и днес още с почит към ковачите се пристъпва.
Труден занаят е това и отговорен, и малко мъже днес с него се захващат. Но има и такива смелчаци, дето миналото в съвремие превръщат. Един от тях е Николай Николов. Работилницата му в Правец посреща хора от цялата страна. В неговата ковачница са изковани не един или два ножа, наострени са не една или две брадви. Дали той магията отвъдна владее, май не е толкова важно. Важното е, че занаятът сам, като че ли го избира. Още от дете у Ники се запалва интересът към работата с огън и метал. Съседът му, налбантин, подковавал работни животни, а малкото момче следяло внимателно всяко движение и удар на чука. Години по-късно Николай сам си прави ковачницата. Без специално обучение, със самоделни устройства и пещ, но с огромна любов и много хъс за работа. Ден след ден, между чука и наковалнята се ражда и искри магията. И така вече 20 години. А на вас, ако ви потрябва истински красив и здрав нож, носещ духа на миналото и притежаващ предпазна сила, разходете се до Правец!
Текст: Анелия Овнарска-Милушева