Международен Фолклорен Фестивал град Дижон-Франция 1992 година
Зимата на 1991 г. направих едномесечен курс по танци във Франция. Обиколих много групи и много градове. Един от градовете, в които преподавах беше Дижон. Там имаше голяма танцова група, казваше се „Гайда“, които канеха хореографи от Югославия и България. Бях настанена в една млада жена. Оказа се, че тя е доброволка от организационния екип на големия международен фестивал в Дижон. Разказах й за ансамбъл „Бистрица“, за „Бистришките баби“, което много я заинтригува. Даде ми и набор от документи за попълване, за да кандидатстваме. Така след преговори с ръководството на фестивала бяхме одобрени за участие.
Храната и спането бяха за сметка на фестивала, а пътя, паспортни такси, застраховки и визи за наша сметка. Следваше търсене на средства за път. Уговорихме доста архаичния автобуса на резиденция „Бистрица“ на по-нормални цени, а ние им изнасяхме малки концерти пред техните гости. Кандидатствахме за средства пред много организации, като не голяма сума получихме от фондация „Любителско творчество и фолклор“, събрахме известни средства и от бистричани, любители на ансамбъла и агенция „Калимана“ на Катя Алексиева. Остатъкът дадоха пътуващите самодейци.
На 27.08.1992 година ансамбъл „Бистрица“, състоящ се от „Бистришките баби“, оркестър и танцов състав, потеглихме за Франция. Пътувахме 39 участници, плюс Валентина Дзекова представител на фондацията, Кръстьо Младенов началник отдел култура на район „Девети септември“, Боряна Александрова преводач и двама шофьори. Автобусът беше пълен, а трябваше да прекараме в него три дни и две нощи. Шофьорите почиваха за малко на някоя поляна, хранихме се на някой паркинг, играехме по някое хоро да се раздвижим, беше трудно, но ентусиазма не секваше.
Пътувахме през Румъния с ферибота Видин – Калафат. Преди да се качим, обаче, един от нас липсваше. Появи се, когато фериботът се отлепваше от брега. Човекът бил в тоалетната. Какво да се прави, изчакахме следващия ферибот.
От фондацията “Любителско творчество и фолклор“ ни бяха организирали почивка в Унгария. Гостувахме в едно селище, където изнесохме концерт, домакините ни нахраниха и спахме при тях една нощ, което ни ободри.
За младежите от ансамбъла това беше първото турне в западна Европа. След години на подготовка и изяви в страната, младежите мечтаеха да покажат наученото с много любов и в други страни и на други народи.
За много от хората всичко беше ново. Минавахме през красиви местности, обработени поля, високи планини, уредени държави, приказни градчета и села. Границите, обаче, по това време не бяха много приветливи. Навсякъде трябваше да се „почерпи“ с цигари, безалкохолни, алкохол и т.н.т. Чакахме с часове за обработка на документи, понякога ни сваляха багажа за проверка. Плащахме гранични такси, пътни такси, обменяхме валута във всяка страна, добре че Илия и Йонка бяха винаги до мен.
На 30.08.1992 г. наближавахме Дижон, когато автобуса отби от пътя и шофьорът каза, че спирачките му не са в ред. Решиха да продължат внимателно, каквото и да значи това.
В Дижон ни посрещнаха гидовете Пиер и Арно, настаниха ни в общежитието “Павилион Пирон“, бърз душ и винаги шумният ансамбъл притихна по леглата.
Понеделник 31 август. Закуска в „Избата“. Това е стара каменна изба, сега пригодена за огромна столова, в която се побираха всички участници във фестивала. Имаше и кухня, където приготвяха вкусна френска храна, придружена с кани вино. Там се срещахме с всички групи. Всяка пееше, свиреше, общуването беше невероятно.
Хора от различни страни, различни езици, говорещи на езика на музиката и танца.
В 9:00 часа имаше среща на ръководителите с генералния секретар на фестивала. На срещата се запознахме с ръководителите на участващите страни: Германия, Беларус, България, Китай, Южна Корея, Хърватия, Испания, Великобритания, Гърция, Унгария, Израел, Италия, Япония, Македония, Мексико, Панама, Парагвай, Полша, Португалия, Румъния, Сенегал, Швейцария, Чехословакия, Турция, Украйна, Камерун.
Участващите се явяваха в две категории: „Автентичен фолклор“ и „Стилизиран фолклор“. Ние бяхме в раздела „Автентичен фолклор“.
В 17.00 часа пред общежитието ни чакаше един луксозен автобус, понеже нашият беше откаран на ремонт. За наша радост се движихме през цялото време с френския автобус, а за радост на шофьорите ремонтът беше платен от фестивала. Този следобед имаше дефиле. Пяхме и танцувахме по улиците на града. Дефилетата са отличителна страна на фестивалите. Те запознават населението с участващите страни и правят реклама на концертите и техните участници.
Вторник 01 септември. Всички групи, една по една, бяхме приети от кмета на Дижон. Придвижвайки се една след друга, групата от Македония се приближаваше плътно до нас и агресивно надуваха зурни и силно удряха тъпаните си. Предупредих си хората за спокойствие и всички се държеха сдържано и достойно. По едно време едно от момчетата на македонците се приближи до бабите и попита баба Нада „Ти откъде си научила македонски“? Тя спокойно му отговори „ от мама и тата съм си научила шопскио язик“. Намесиха се гидовете и ги отстраниха от нас. Ансамбълът беше приет от Кмета, Президента и генералния секретар на фестивала. Разменихме подаръци, пяхме, оркестъра свири, имаше и богат коктейл.
След обяд посетихме два старчески дома, представихме им 30 минутни програми. Възрастните хора ни се радваха, много от тях бяха болни и на инвалидни колички, но очите им грееха. Тази традиция на западните фестивали показва грижата на държавата за възрастните, не само да им осигуряват храна и подслон, но и нормален културен живот, като срещи с музика, театър, хора на изкуството и забавления.
Сряда 2 септември. В 11.30 потеглихме за зала „Фоайе на Маргаритите“. Там имахме 30 минутно изпълнение, след което приятелско забавление със публиката.
В 18 часа посетихме голям търговски комплекс. Вървяхме по коридорите на огромния МОЛ, строени напред музикантите свиреха, след тях танцьорите танцуваха, а на края ние пеехме. Като излязохме на външната площадка имаше построена сцена, където изнесохме 45 минутна програма, след това вечеряхме там.
Четвъртък 3 септември. В 18 часа заминахме за „ Biere-le-Chatel”. Там на площада пред катедралата имахме 30 минутно представяне.
Разпределиха ни по къщи, където вечеряхме и общувахме с домакините. Хората радушно ни посрещнаха, веднага предлагаха храна и питиета, разпитваха за страната, какво ще представим на фестивала, разказваха ни за техния живот. Беше интересно и приятно.
Вечерта имахме концерт в културния дом в две части по 40 минути плюс 15 минутен антракт.
След концерта се прибрахме при хазяите си.
Петък 4 септември. В 11часа заминахме за фоайе „Алемберт“ за приятелска среща с френска любителска група. Имахме 30 минутно представяне.
Хората бяха приготвили местна традиционна храна -интересно нещо, което се прави от варени картофи, които пеейки разтягаха покрай масите, режеха с нож и слагаха по чиниите. След това заедно танцувахме общо френски и български танци.
От 17 до 18 часа изнесохме програма на открито, като се редувахме с Чехословакия по 30 минути.
В 20:15 започна конкурсното представяне в Двореца на спорта. Това беше огромна зала. На дългата й страна беше построена сцена 12х16 метра. Регламентът беше много строг. Директорът на фестивала, математик по професия, изискваше във всяко нещо точност до секунда. Днес за нас беше най-важния ден от фестивала, представянето пред журито. По програма бяхме във втората част на концерта. Всяка група се представяше с 12 минути, ама точно 12 мин. При просрочване на времето се спираха микрофоните и осветлението на сцената. Ако свършим по-рано от 1 минута, има наказателни точки. Бяхме направили само една техническа репетиция. Представяхме „Ритуални моменти от Бистришка сватба“. Времетраенето зависеше и от темпото на свирене и пеене, а най-вече от ритуалите. Сцената беше огромна и трябваше да се придвижваме по-бързо от нормалното. Нашите съблекални бяха на третия етаж, имахме лист, на който пишеше точно в коя минута трябва да слезем на втория, на първия етаж и в коя минута трябва да стъпим на сцената. Всички бяхме притеснени като опънати струни. Като слязохме на етажа на сцената някой запя „Боят настана, тупкат сърца ни“. Всички запяхме, знамето ни се развя отпред. Незабравим момент. Големият часовник на входа на сцената отмери нашия час, Цецо наду гайдата, тъпана удари и всички танцьори се понесоха във вихрена ръченица. След тях вървяха младоженците, украсени, с горящи свещи в ръце, шаферите с препаски, кумо с „теферич“ /кумовото дърво/ в ръка, кумата с подарък, Бабите пеят накрая ритуалната песен за връщане от венчавка:
„ Кремичанко девойко, къде си ми шетала? Шетала съм шетала у църкви съм шетала. Венчила съм чекала…..“
Целият ансамбъл с дарове на раменете и върху тях китки закачени. При влизането публиката избухна в аплодисменти. Всичко вървеше великолепно. Всеки „сватбар“ даваше всичко от себе си. Излязохме пет секунди преди края.
Бяхме щастливи, някои се разплакаха и се прегръщаха.
Следваше поредното шумно парти в общежитието, за което всяка сутрин получавах забележки от управителя му.
Събота 5 септември. След закуска в 8:15 часа всички участници във фестивала, 27 групи, качени в автобусите си и конвоирани от полиция с включени лампи, потеглихме през живописната местност, покрита с лозови насаждения за град НОЛАИ. В този град се провеждаше традиционен празник на лозаря. Направихме дефиле по улиците на града, което свършваше на празнично украсен площад. На целия площад имаше бъчви с вино, върху тях наредени чаши и мезета и много грозде. Всеки лозар канеше да опитаме от неговото вино.
Имаше и естрада, на която всяка група участваше с 4 минутно изпълнение. Организацията беше перфектна. След обед направихме дефиле в Байоне, след това и концерт в Конгресната палата по 10 минути. След концерта връщане в Дижон. Пиер ни донесе и вестник, в които имаше снимка на нашия ансамбъл и на този от Турция, които също представяха автентична сватба. Въпросът, който се поставяше от журналиста беше, България или Турция ще вземе златото?
Неделя 6 септември. В 8.45 часа всички групи строени по азбучен ред отидохме пеш до катедралния храм, където участниците в фестивала присъстваха на тържествена месата. Бяха поздравени от епископа на Дижон. Групите носеха подаръци за храма.
В 12 часа всички бяхме поканени в Конгресната Палата на банкет. Това беше голяма спортна зала, в която в две редици бяха подредени маси, отрупани с храна и вино. По стените висяха знамена и флагове на всички държави участнички. Под звуците на фанфари в залата на коне, влязоха група мъже и с тържествен ход обиколиха масите. Всички станахме прави, прозвуча и музиката, която съпровождаше всяко важно събитие по време на фестивала.
В 14:30 часа започна и голямото 4 километрово дефиле по улиците на града. И тук организацията беше на ниво. Движехме се на дистанция едни от други, за да не си пречим. Всички тротоари от двете страни на улиците бяха пълни с хора. Те аплодираха всяка група, някои хвърляха цветя. На определени места спирахме и играехме хора. Имаше и една естрада, на която присъстваше и журито, където всеки представяше 6-7 минутна програма. В крайната оценка на всяка група влизаше и цялостното представяне във всички изяви. Накрая ни чакаха автобусите и ни откараха в Спортната палата, където всяка група изпълняваше по 5 минути от конкурсната си програма. Представянето се заснемаше, за да се излъчи при обявяване на наградите в залата и по телевизията.
В 18 часа започна награждаването. На сцената бяха наредени по една двойка от група със знамето и табелата с името на държавата. Ние стояхме на голям остъклен балкон над сцената. Награждаването започна с отличия на вестници, организации, кметството, на публиката. Напрежението растеше, нямаше ни никъде, минаха силни групи, започнаха медалите в двете категории по един, обявиха бронзовите, и чуваме „Сребърен медал за ансамбъл Бистрица“. Онемяхме! Изведнъж видяхме нашия посланик, който беше дошъл от Париж, скочи направо на сцената, нямаше време да обиколи по стълбата. Тогава в нашите редици избухна радост и аплодисменти. Златото взеха Турците. Те бяха професионален състав, с режисьор, сценарист, художествен ръководител и двама хореографи, но никой не смяташе, че ние им отстъпваме по нещо. Оценката на журито и медалът, който ни връчиха бяха показателни.
Прибирайки се в общежитието, целият ансамбъл се беше строил по стълбите. На върха ме чакаха с китка и медала, накараха ме да го целуна и ме поръсиха, все така да ни върви по вода. След това всички изпълниха този ритуал. Това беше наше си мило тържество.
Завърши участието на ансамбъл „Бистрица“ в първия за нас МФФ в град Дижон, Франция.
Понеделник 7 септември отпътувахме за България.
Много ми се иска да приложа имената на участниците във фестивала.
Певици: Дина Колева-худ. ръководител, Севда Гергова, Крема Гьорева, Дана Овнарска, Мара Ценкова, Гергинка Вайова, Евдокия Батлачка, Гергинка Пашалийска.
Танцьорки: Йонка Петкова, Елена Пашалийска, Анелия Овнарска, Ангелина Николчова, Камелия Ковачка, Анелия Игликина, Мария Янкова, Боряна Маджарова, Людмила Спасова, Здравка Джорева, Велислава Димитрова, Цветелина Димитрова, Светла Борисова.
Таньори: Стефан Маджаров,Симеон Аронов, Румен Борисов, Илия Дръндов, Венцислав Дръндов, Ивайло Анчев, Петър Нешов, Васко Спасов, Владимир Стоименов, Александър Спасов, Георги Фъртунков.
Музиканти: Бисер Стоименов, Ивайло Цуцумански, Цветан Николов, Росен Нешов, Васил Методиев, Стефан Батлачки, Валентин Бонев, Манол Ковачев.
Водачи на групата Екатерина Алексиева и Кръстьо Младенов, преводач Боряна Денкова.
Танцьорите и някои от музикантите израснаха от деца пред очите ми. Радвах се на успехите им, участвах в проблемите им. Прощавах лудориите им, имах много деца, които да обичам. Възрастните самодейци и музиканти ни предаваха с любов знанията и уменията си. Младите опознаваха обичаите и ритуалите от първо лице. Попиваха всяко движение, усвояваха стила на танците, учеха песните, сценичното поведение, различаваха оригиналните детайли на костюмите.
С всички тия знания и умения, заедно стари и млади в Дижон, сред многото и добри групи, заслужено спечелихме медала си.
Автор: Дина Колева
Снимки: личен архив