Симпозиум в Уелс, Великобритания на тема: „Археология на гласа“ „Бистришките баби“-1997 година

През месец април 1997 година направихме още едно пътуване до Англия, организирано от Джуди Грийнуел. Това беше участие в симпозиум, с доклади на учени и практици озаглавен: „Археология на гласа“ или „Щедрият глас“. Председателствуващия симпозиома бе професор Рязников, руски учен, който работеше в Париж.

Средствата за път, храна и спане бяха за сметка на организаторите.

В периода от 5 до 10 април участвахме в симпозиума, който се провеждаше в град Аберитсуит, а от 11 до 14 бяхме в Лондон. Аз останах до 22, за да водя курсове по танци.

Пътувахме в състав: Дина Анчева / Колева/, Дана Овнарска, Крема Гьорева, Надежда Пашалийска, Севда Гергова, Гергинка Вайова, Мара Ценкова, Евдокия Батлачка и Боряна Маджарова. Изключително добър преводач на групата беше Диана Нешева.

Кацнахме в Лондон, откъдето с микробус управляван от Брус (съпруг на Джуди), потеглихме за град Аберитсуит, Уелс. Пътят беше дълъг и се наложи да спрем и похапнем в крайпътен ресторант на самообслужване. Порциите бяха огромни, затова аз си взех само пържени картофи. Баба Севда реши да похапне пиле с картофи, а то се оказа половин пиле. Седим и се храним, а баба Севда вика: „Дино,ти си си добре, а аз май се минах с това пиле“, искаше да каже, че й е много, но стана смешно и всички се засмяха. Дълго след това го използвахме като израз, когато някой си вземе нещо повече.

Настаниха ни в хубаво общежитие с кухня, в която имаше голяма маса за хранене. Готвеха ни главно Джуди и Брус, а когато имахме време и бабите приготвяха по нещо.

Една вечер Джуди ни предупреди, че утре имаме много важно участие. Представяхме доклада, който бях написала и изпратила на Джуди за превод и редакция. Преди нас имаше две групи с представяне и следвахме ние, а след нас пауза. Всичко беше ясно. Но се случи нещо непредвидено – в общежитието, коридора беше разделен на две и всяка половинка имаше собствен ключ. Нашата половинка се облякохме излизаме, а от другата половинка няма никой. Чукаме по вратата но никой не ни чува, мобилни телефони по това време нямаше. Отидохме под прозорците, бабите се събрали в една от стаите, цивилни, и сладко си приказват. Прозореца е по-високо и не можем да го достигнем. Камъчета няма, само трева и цветя. Подскачаме, махаме. След дълги усилия ни забелязаха. Стреснаха се и се пръснаха по стаите, награбиха костюмите и в микробуса. Започнаха да се обличат пред вратата на залата, аз се карам, те бързат и изведнъж баба Данче вика: „Не съм си взела сукното“. Това беше върхът. Брус се върна да го търси, Джуди се обади, че не сме готови, обявиха пауза. Но това не беше всичко, баба Данче си беше взела „чучульо“ (бяла кърпа, която се е носила на празник) вместо шамлията. Всички с червени забрадки, тя с бяла. След малко учените заеха местата си, публиката също. Диана започна да чете доклада, ние седяхме на сцената, като ставахме и демонстрирахме начина на пеене, коя песен по какъв повод се пее и това, което се обясняваше в доклада. Следваха въпроси, на които отговаряхме вече спокойно и всичко мина добре.

По желание, посещавахме и другите изслушвания. Дияна седеше до мен и превеждаше в момента на говорене. Беше изключителна професионалистка.

Следваха самостоятелни концерти на групите. Имахме възможност да посетим някои от тях. Невероятно впечатление ни направи мъжката група за многогласно пеене от Корсика. Концерта беше в катедрала, а песните бяха главно религиозни. Пеене, в което потъваш, забравяш къде си, слушаш и не искаш да свърши. Присъствахме и на уроци по обертоново пеене. Странно е, как е възможно човек да раздели гласа си така, че да се чуват отделните му обертонове.

Уроци по пеене провеждахме и ние. Беше сложно да учиш 60 човека да пеят на две групи като нас.

Дойде и нашият концерт, в голяма зала и на голяма сцена. Представяхме „Жътва“, „Бабин ден“ и Лазарица“. Между обичаите имаше пауза, по време на която при нас дойде професор Рязников. Каза, че по принцип не говори по време на концертите, но ако позволим иска да каже няколко думи. Беше развълнуван и поздрави всяка от бабите. Започна да говори, колко уникално е нашето пеене, спомням си, че каза: „Очаквах да чуя славянско звучене, но повярвайте ми в това пеене няма нищо славянско“.

След концерта трябваше да отидем в една зала за вечеря. Излизайки от гримьорната, се озовахме пред публиката, която беше направила шпалир и ръкопляскаше. Минавайки покрай всички тези усмихнати и сърдечни хора, ние им благодаряхме. Беше много трогателно!

При нас дойдоха представители на ББС с предложение да направят документален филм за живота и пеенето на групата, който да заснемат в Бистрица. Така подписахме договор и пролетта на 1998 година заснехме филма.

Направихме концерт и в Хазалуд Хаус, окръг Девън. Настаниха ни в едно старо имение, с голяма красива къща, заобиколена с гора и много красиви поляни. Там навремето са ходили на лов.

Концертът се състоя в стар параклис, превърнат в концертна зала. Вечерта по цялата пътеката към залата в чаши бяха запалени свещи, които я осветяваха, чуваха се и песни на щурчета. Всичко беше много романтично и въпреки, че сцената беше малка, концерта мина добре.

Сутринта, преди тръгване, извихме и едно хоро пред красивата къща с невероятни цъфнали дървета.

На 11 април отпътувахме за Лондон. За участията ни там написа Сибил Нютън, секретар на Българо-британското дружество, която ни прие в Лондон и през 1987 година. Мисля, че написаното от нея е прекрасно обяснение за преживяното от нас и любителите на българската култура във Великобритания.

„На Турнето на Бистришките баби в Уелс и Деван, организирано от Джуди Грийнуел, член на дружеството, по покана на центъра за проучване на сценичното изкуство към Уелския университет, Абъристсуит. Жените от Бистрица направиха два курса по пеене и се представиха с лекция и концерт на ежегодния Международен фестивал.

Навсякъде Бистришките баби и преводачката им Диана Нешева, бяха топло посрещани. Навсякъде се докоснаха до сърцата на всички, които чуха музиката им.

На 11 април групата на Бистришките баби пристигна в Дружеството на Българо-британската дружба в Лондон. Представете си изненадата ни, когато видяхме, че с тях са пет от жените, които ни гостуваха преди десет години през 1987 година.

При пристигането си в Лондон, те се срещнаха с домакините си, членове на дружеството, които ги отведоха по домовете си.

В събота Бабите разгледаха Лондон. После се върнаха в Българо-британското дружество, за да проведат тричасов урок по пеене и народни танци. Урокът достави голямо удоволствие на многобройните участници от Оксфорд и Лондон. “Беше много вълнуващо и необичайно да бъдеш обучаван от тази група жени“ – сподели един от тях. След вечерята всички пяха и танцуваха. Фактът,че тържеството беше спонтанно, допринесе за истинска празнична атмосфера.

Неделната сутрин беше малко по-спокойна – пазар за малките подаръци и сувенири от последния момент. След това Бабите отидоха в Юниън чапъл, църква в Ислингтън, за репетиция преди последния концерт в Англия. Той беше изключително разнообразен. В него се включи Мони Шийрън, която разказа митове и легенди от България под акомпанимента на Айвар Дейвис.

Песните на Бабите и възхвалата им на живота в селото, раждане, сватба и прибиране на реколтата бяха обяснени от преводачката.

„Зашеметяващо, невъобразимо, фантастично богатство, музика и хумор“- такива бяха суперлативите, на онези, които ги слушаха.

 „Бях напълно потресена от представлението. Чувала съм ги и преди, но да ги видиш и слушаш на живо е невероятно“ – и още „Музиката беше странна и вълнуваща – много красива. Публиката бе дълбоко учудена от възрастта на жените, които демонстрираха подобни гласове“.

Залата предназначена за 500 души, беше почти пълна и ехото от аплодисментите и възгласите стигна до купола. Публиката с огромно неудоволствие се раздели с Бабите, дори след няколко биса.

Благодарим ви, че дойдохте, Дина, Дана, Крема, Гера, Мара, Доча, Нада, Севда, Боряна и Диана.

Всички ние бяхме омагьосани.“

Със сълзи на очи се разделихме с организаторите и домакините си.

Аз останах отново за уроци по танци и гостувах известно време на Джуди и Брус в новата им къща, която бяха купили в град Рай, намиращ се на брега на Ламанша.

Автор: Дина Колева

Снимки: личен архив

Вашият коментар