Уважаеми читатели,

Уважаеми бистричани,

Драги самодейци,

В навечерието на едни от най-светлите празници, имам удоволствието да Ви представя една поредица от разкази свързана с работата ми като ръководител на „Бистришките баби“ и хореограф на ансамбъл „Бистрица“ към НЧ „Свети цар Борис I – 1909“ с. Бистрица. Работя в читалището от 47 години и реших да опиша всички спомени и преживявания от пътуванията и участията на международни сцени на „Бистришките баби“, а по-късно и на ансамбъл „Бистрица“. Споделих с близки хора за идеята ми и те поискаха да ги прочетат предварително. След като им дадох няколко ми казаха, че с нетърпение чакат и следващите ми разкази. Така се роди идеята да ги пуснем и публично, за да може всеки един от Вас, който се интересува – да ги прочете. Разказите нямат претенции за литературна стойност и за изчерпателност.

Бих искала да ги посветя на всички близки, които изпращаха с трепет и безпокойство на дълъг път половинките и децата си, чакаха ги с нетърпение и ги посрещаха с радост. Оставям ги на тези бистричани, които през годините даряваха безкористно времето, труда и любовта си за запазването и популяризирането на сътвореното песенно, танцово и музикално богатство на Бистрица. Имената на тези хора изписвам във всеки разказ при всяко пътуване. За всеки от тях бих могла да напиша книга, но няма да ми стигне живота. Ще им кажа само, че благодарение на тях работата ми беше изпълнена с радост и удовлетворение. Живях с техните радости, скърби и лудории. Никой никога не ме наскърби, въпреки, че изисквах много от тях. Някои изпратих с мъка в отвъдния живот. Не малко техни деца и внуци посрещах с радост за нов живот. С много обич ви предоставям тези кратки спомени. Приемете ги като скелет, около който всеки да си прибави своите спомени и да ги преживява отново и отново. Благодаря Ви за всичко!

Пожелавам на всички хора, които ги прочетат, да научат за ансамбъла от бистричани, накарали стотици хиляди чужденци да чуят за България. Тези чужденци, на които им е трудно да произнесат името на село Бистрица, но да аплодират на крака изпълненията им и да съхранят частица от тях в себе си.

Приятно четене!

Светли празници!

Дина Колева

Разказ 1

Турне на Бистришките баби във Франция и Германска федерална република през 1984 година.

Есента на 1983 година в България пристигна Ана Бекар – организатор на IV международен конгрес „Жената и музиката“ /Fames et musiques/ и от няколко групи, които и бяха представени от Министерство на културата, се спря на „Бистришките баби”.

Цялото пътуване и престой бяха за сметка на французите.

Януари на 84та година в зала България извикаха групата на „Бистришките баби“ за прослушване от наши и германски специалисти за участие в „Дни на българската култура” в ГФР. Бяхме одобрени и поканени да представим българския фолклор на този форум в град Кил. Успоредно с това, дойде и поканата от Франция. Участията се оказаха по едно и също време. Писахме на Ана Бекар, че трябва да съкратим турнето във Франция, за да отидем в Германия. Въпросът беше разрешен като с парите които възнамеряваха да ни заплатят концерта в театър „Де Вил” щяха да ни купят билети за влака до Кил и обратно, а след приключване на участието ни, щяхме да се върнем във Франция и да продължим турнето си.

Така на 23.10.1984 год. „ Бистришките баби” в състав; Дина, Дана, Менка, Катина, Деянка, Нада, Гера П. Севда и Мара-Цветанка, и представител на читалището Ирена Вайова, излетяхме за Париж.

На аерогарата освен Ана Бекар ни посрещна и Иван Оронов от Бистрица, който работеше по това време като шофьор към посолството ни. Така започнаха самостоятелните пътувания на групата на бабите по света. Иван взе по възрастните жени, а ние останалите пътувахме след тях.  Виждах трите баби на задната седалка на колата пред нас, с триъгълните си шалчета и щръкналите големи уши, как буквално летяха по магистралата, знаех трудния им живот и невероятния шанс да пътуват по света и сърцето ми се пълнеше с радост за тях.

Хотелът, в който влязохме, беше в централната част, но на тиха малка уличка. Тук всичко беше още зелено, а листата на дърветата пъстрееха. Сложихме багажа в кръг, от там се понесе миризма на ракия. Инструктажът за пътуване на течности в големия багаж беше ясен и въпреки всичко миришеше. Ирена каза: „Баби, проверете си багажа, има счупено шише” и жените дисциплинирано проверяваха, но никъде нищо. Настанихме се. Двете с Ирена спяхме в една стая. Отваря тя куфара и падаме – две бутилки от по литър, домашна ракия, изпратена от мъжа й подарък за Иван – счупени. Дрехите напоени и пълни със стъкла. Всички жени се включиха в прането на дрехите, а сутринта като влезе камериерката, запуши си носа и ни гледаше с изцъклени очи.

Откриването на фестивала беше на 27.10.83 г. В залата имаше много хора, ораторите говореха дълго, без да четат това беше нетипично за българите по това време, имаше докладчик с малкото си дете в ръце, това пък за нас беше невъзможно. След това имаше коктейл, свиреха приятна френска музика.

Направихме записи и снимки за „Дружеството на жените” и във „Фиап”-център за международен туризъм.

За преводач на групата беше привлечена Ася Попова – българка, омъжена за французин. Безкрайно интересна личност, африканолог с много пътувания, изследвания и публикации. В малкото свободно време, главно късно вечер, Ася сядаше на леглото и разказваше, разкриваше ни други светове /по това време у нас нямаше по телевизията научно полярни филми или документални четива/. Разказваше увлекателно, картинно, към изследователските си търсения прибавяше свои преживявания и чувства, така разказите оживяваха и се запечатваха в нас.

В хотела имаше нещо като младежки клуб. Вечерта управителят ни помоли да попеем в клуба. Ние се съгласихме на драго сърце и както си бяхме с костюмите, влязохме вътре. Бяхме шокирани в пълния смисъл на думата. Вътре имаше младежи, за които само бяхме чували и то като за “развалената западна младеж“. Имаше голямо количество пънкари с разноцветни “гребени” на главите си и капси по дрехите, младежи с невероятни прически и дрехи. Всичко беше обвито в цигарен дим. Спомням си как всички жени ме гледаха. Преодолявайки страха си им казах: ,,Спокойно наредете се пред пианото,,. Строихме се плахо, управителят ни представи, младежите загасиха цигарите и отвориха прозорците и понеже нямаше много места, насядаха и по земята. Това малко ни успокои и запяхме. Следваше техния културен шок. Не мърдаха, не ръкопляскаха на първите три песни, а след това аплодираха всяка следваща.

28.10.84 год. Първият самостоятелен концерт на Бистришките баби, предстоеше. До този момент групата беше пътувала и изнасяла концерти или съвместно с ансамбъла или с други изпълнители, но самостоятелни – никога и никъде. Бяхме подготвени, сигурни бяхме в уменията и силите си, но не можехме да преценим нагласата за възприятие на публиката. По това време у нас слушаха автентичен фолклор само специалистите и възрастните хора, за които това беше част от живота им.

Картинката не може да има празен alt атрибут; името на файла е Theatre-de-la-Ville-630x405-C-OTCP-Marc-Verhille-I-108-15.jpgНа техническата репетиция в престижния градски театър ”Theatre de la Ville” Париж, ни обслужваха около 26 сценични работници. Посредством светлинни ефекти /Мултимедия / изпълниха всяко мое желание. Имаше изгреви и залези, имаше трептение на летния зной при жътвата, а когато казах че ни трябва нещо като река, за „Бабиния ден“, направиха по диагонала на сцената река от светлина. Беше невероятно! За съжаление това не се повтори никога след това.

Час и половина преди представлението бяхме настанени в гримьорните – красиви и удобни, с място за обличане и за почивка. Ние бяхме напрегнати като струни. Реквизитът беше по местата си на сцената, бяхме здрави и с прекрасни гласове, всичко ни беше наред и въпреки това, сценичната треска ни беше сковала.

Пет минути преди началото заехме местата си зад кулисите.

Нямахме представа дали има някой в залата. Беше тихо и сумрачно.

Начало! Баба Менка запя „Сама Ружа у сред поле била…“. Виждах само как дантелата на костюма й трепереше от вълнение, но гласа й беше стабилен и красив. Една по една излизахме на сцената и виждахме в притихналата зала само отблясъци от много очила. Спектакълът тръгна, публиката реагираше на всяка наша закачка /от обичаите/, оживяваше се на ритмичните ни песни и хора, не трепваше, потъвайки в сложната полифония. Бяхме едно цяло.

След дванадесет биса ни поканиха да седнем на цената, журналисти и публика ни обсипаха с въпроси от всякакъв характер: от това къде се намира България, през личния ни живот, до чисто музикалните въпроси. На въпросът така ли си ходите облечени в България /с костюми/ баба Менка съвсем сериозно отговори: „А, иначе дома си одиме с дънки”, на което само ние се засмяхме, французите просто й повярваха.

В гримьорната при нас дойдоха представители на Министерството на културата – организатори на международната годината на музиката /1985/. Официално  поканиха  за участие групата в раздела за традиционно многогласно пеене от Европа, който се провеждаше в парка „Рис Оранжис” – Париж.

Уморени и удовлетворени, изчаквахме светофара пред театъра, за да се качим на микробуса, когато изведнъж  забелязах, че огромните букети, които ни бяха подарили, са по високи от нисичките баби. Държаха ги като снопи, а те стърчаха над главите им. Следваше неудържим смях, смях който ни накара да се отпуснем.

На 30.10.84 год. ни качиха на влака Париж-Хамбург. Никой от нас не говореше западен език. Знаехме в колко часа ще пристигнем в Хамбург, там някакъв германец, непознат за нас, щеше да ни посрещне и за 7 минути да ни прехвърли в друг влак за Кил. Това не ни пречеше да сме в добро настроение да си пеем и да се шегуваме през цялото пътуване. Стоварихме скоростно багажа на гарата в Хамбург и моментално към нас се затича млад мъж и ни сочеше влака на който трябва да се натоварим. В цялата суматоха баба Дана вика „Бре, и това момче ни позна”, от което ни стана толкова смешно, че едвам тичахме и влачехме багажа от смях. Благодарихме на човека и влакът тръгна.

Картинката не може да има празен alt атрибут; името на файла е kiel-city-view1.jpgПристигнахме в град Кил на 31 октомври сутринта. Настаниха ни в почивна станция на брега на красиво езеро. Целия ден бяхме сами. Разхождахме се, пяхме и почивахме.

Българската група състояща се от класическия квартет „Еолина” с ръководител Радосвета Коева, хорът за църковни песнопения „Ангелогласните” с ръководител Нева Кръстева, ансамбъл „Полиритмия” с ръководител професор Добри Палиев и джаз-оркестърът на Симеон Щерев не бяха пристигнали още  пътуваха от България със самолет до Берлин и от там с автобус./

Откриването на дните на българската култура  беше 1.11.84 г. в градската концертна зала. Присъстваха кметът на града, нашият посланик пристигна от Бон /столицата на ГФР по това време/ и други официални лица.

На откриването пяха „Ангелогласните”и свири квартет „Еолина”

След това имаше коктейл. Културното аташе говори с нас за организацията и програмата и че на всички изпълнители ще бъдат дадени по 20 марки на участие,  дневни пари. Професионалистите се обидиха, започнаха да ни гледат накриво. Това положение не трая дълго. Вечерта всички имахме общо участие. Всяка група изпълняваше по 20 минутна програма. Бабите бяха приети изключително добре, представяхме нещо уникално, нечувано и невиждано за немската публика. След нас вървяха журналисти и фотографи. От този ден българските групи също ни следваха на всяко наше мероприятие и се веселяха с нас.

Прибраха ни към 23.30 ч. и всички се изнасяме на бегом към столовата, там обаче – заключено, на вратата бележка – работно време до 20 часа. Събрахме се в една стая, гладни и уморени, всеки вади каквото има от запасите за из път: „Русенско варено”, ”Скумрия в собствен сос”, бурканче люти чушки, но няма хляб. Баба Деянка си носеше някаква билка, за стомах, и си отпи от нея, но бдителния поглед на баба Менка не я пропусна:

„Мила Деянко, ния сме умрели от глад, а ти бурян /билка/ за апетит пиеш.“

Интересно участие имахме на 02.11.84 г. съвместно с оркестъра на Симеон Щерев и немските групи „Tkilo Von Westernhagen” и ”HARMSSEN-VOB-DUO”, озаглавено „Джаз и Фолклор” в бивш завод превърнат в концертна зала ”Помпата”, като в нея имаше тук и там стругове и други грамадни машини, между тях столове, саксии с цветя – странен дизайн, и своеобразна красота. Концертът започна в 20 часа и продължи до 03.00 часа през нощта. Редувахме се с оркестрите по 15 минути. Публиката беше предимно младежка. Отново прическите „гребен”, кожени дрехи с метални капси – стресиращо начало. За нас те бяха извън земни, а за тях ние вероятно изкопаеми. След първите ни 15 минути, вече бяхме на една плоскост. Младежите ни аплодираха и ни носеха огромни халби с бира. Отпихме по няколко глътки, но към края на концерта имаше толкова много пълни халби около нас, че ги прескачахме за да се качим отново на сцената. Дълго време след това музикантите на Симеон Щерев, разказваха през сълзи за биреното ни участие. Не зная дали някой може да си представи колко песни изпяхме. Когато подготвените свършиха, редяхме на листче следващи и следващи. Бабите знаеха толкова много! Почти всички по това време бяха носители, бяха живели с тези песни, помнеха безпогрешно текстовете. Съчетано с любовта на публиката, даваше великолепно преживяване.

На 3 ноември вечерта, единствената ни свободна от концерти, бяхме поканени от българка, омъжена в Германия, която имаше български ресторант в Кил да й гостуваме и да попеем.

Вечерта ни заведоха там, но се оказа, че дъщеря й е откарана в болница да ражда и майката заедно с нея. Жената се беше разпоредила да ни посрещнат и сервират каквото си изберем. Всичко беше идеално с малка, но съществена подробност – никой не говореше български. Поръчахме си нещо на слуки с пръст по менюто и с много срам. Тогава с Ирена взехме генерално решение: аз да уча френски, а тя английски. Пяхме веселихме се и към 23.00 часа пристигнаха, след своите концерти, „Ангелогласните“ и „Полиритмия”. Направихме голямо хоро и до късно пяхме и танцувахме заедно с клиентите на ресторанта.

04 ноември. Целият ден разглеждахме град Кил. Смайваща е чистотата и подредеността на този северен град.

Вечерта беше закриването в залата на Кметството. Участвахме всички групи, имаше поздравления, цветя и коктейл.

На другия ден отпътувахме за Хамбург и след няколко часа разходка взехме влака за Париж.

Отново бяхме в Париж. Трудно за осмисляне. Красив, цветен, огромен. Всяка улица, всеки ъгъл, всеки детайл поставен на мястото си. Използвахме свободното си време да разглеждаме.

Картинката не може да има празен alt атрибут; името на файла е unnamed.jpgАся /преводачката/ намери средства да се качим на Айфеловата кула. Колко пъти я бяхме виждали на картички, по филми, но това нямаше нищо общо с великолепната дантела от желязо, стояща пред нас. Качихме се с асансьора. Беше слънчево и целия град като на длан, като красив макет се разстилаше под нас.

Ася работеше и за ”Музея на човека”, който се намира в комплекса на Айфеловата кула. Там са показани начина на живот на хората, поминък, култура, традиции от най-древни времена. Имаше и кът за българите – не много богат, но за нас беше много мило. След години направих суровачки и мартеници за този музей и им помогнах да закупят оригинални български костюми.

Посетихме и Лувара. Като че ли изкуството на целия свят беше събрано в този музей, от най-древни времена до наши дни.

Излизаш уморен, не си чувстваш краката, а знаеш че си видял само малка част от галериите.

Отидохме и до Парижката Света Богородица. Бяхме чели едноименния роман на Виктор Юго и  представите ни бяха за мрачни времена и събития, а сега тя грееше на брега на Сена изваяна, невероятна архитектура, богато украсена.

Разхождахме се по широкия булевард Шан-з-Елизе и по тесните улици на стария град, минавахме през красивите мостове.

Картинката не може да има празен alt атрибут; името на файла е 15-best-things-to-do-in-charleville-mzires-france.jpgНа 10 ноември пристегнахме в град Шарлевил. През деня посетихме няколко селскостопански ферми, за отглеждане на крави и коне. Бяхме поразени от чистотата и модерното обзавеждане както на фермите така и на домовете на фермерите. Нищо общо с нашите селски къщи и обори за животните. Посетихме и една модерна за времето си къща, построена около малък двор с цветя. Вътре гореше камина, а до нея лежаха две огромни кучета. Баба Менка ги погледа и заключи:

– „Жени кем да живеем у Франция, ама да съм кучка. Ората заран търчат за метрото, вечер за дома, а гледай кучетата колко са си добре.”

Настаниха ни в едно старинно имение, в което имаше салон. Вечерта хората от околността се събраха при нас, всяка жена носеше по нещо направено вкъщи. Ние пяхме около 1 час. След това заедно танцувахме и се веселихме. Местните хора предложиха на другия ден да ни заведат с микробуса до малък град Боюлон в Белгия, близо до границата, където имаше фестивал на лука. Не се замислихме особено, въпреки че нямахме визи за Белгия, но те ни увериха, че няма проблем и така отпътувахме за фестивала.

Картинката не може да има празен alt атрибут; името на файла е reymsfrantsiyaopisaniedostoprimechatelno-3e002ccf.jpgНа 13 и 14 ноември имахме концерти в град Реймс в зала „Андре Малро”. Публиката ни прие радушно. Направихме записи и в местното радио Реймс.

16.11.84 г.  Днес се сбогуваме с Париж. Почти цял месец имахме възможност ние, обикновените жени от Бистрица, да се любуваме на този прекрасен град и то не като Гаврош, а с чувството че сме показали на макар и малка част от французите, живото и до сега богатство, сътворено от предците ни.

Напускаме този град окъпан от светлините на коледната украса, за да се върнем отново пролетта.

В самолета пътуваше журналистка от вестник „Поглед”. Разбра кои сме и започна да разпитва жените къде са били, какво са видели и така на татък.

– Сега чакат ли ви дядовците? – попита тя баба Менка.

– А-ааааа. Дедото още от обед е запладнил овците на летището /той беше овчар в ТКЗС/.

– А ти  купи ли му подарък?

– Купих му дъвка, да си джвака  като оди с овците.

Автор:  Дина Колева

Снимки: интернет и личен архив

Вашият коментар