Магията на шопските ръкави
Безспорен факт е, че корените на българското трябва да се търсят хилядолетия назад в историята. Древни култури, религии, духовност и бит достигат до нас чрез нещо, което днес приемаме за най-забележим символ на българското. Българските народни носии и шевици, сякаш пренесени през времето и пространството, съхранили невъобразим колорит и мистични символи, запечатали паметта на поколенията, се явяват ненадмината по значение част от миналото ни, съпътстват красиво празничността на съвремието ни и отправят зов за предаване на историческа мъдрост към бъдещето ни.
В недалечното минало, 100 – 200 години назад във времето, облеклото е било едно от главните веществени блага на българина. Изработването и притежанието на хубави одежди е било едно от условията за щастлив живот. Според учените именно дрехите са един от културните признаци, които в продължение на векове запазват в своите форми следите на човешкия произход. Дори и от днешна гледна точка всеки стар български традиционен празничен костюм (носия) е завършено художествено произведение, като отделните му части се допълват и свързват по между си в невероятен синхрон и знакова смисленост.
Везбената украса, от своя страна, пък е своеобразен „текст“, в който е закодиран самият човек. Днес интересът към шевиците е много голям. Кой не би искал да може да „разчете“ живота на своята пра-пра баба, „записан“ върху ръкавите на венчалната ѝ риза и прилежно скътан в старата ракла? За щастие магията на везмото не е останала заключена в миналото, а примамливо се промъква през открехнатите скърцащи вратички на старите гардероби и си пробива стремглаво път, отстоявайки мястото си в съвременния модерен свят.
В миналото шевицата се полагала върху облеклото на точно определени места и по точно определен начин, като съпътствала неотклонно човека и в делника, и в празника. Ограждала е неговото лично пространство и го е предпазвала от злите сили. Вшита в дрехата му, тя била повторение на неговата идентичност и се променяла с неговия социален статус и възраст. Уменията в бродирането момичетата усвоявали още от съвсем малки, а моделите и майсторството се предавали от баба на внучка, от поколение на поколение.
Всъщност така е и днес…
Така е и през очите, и живота на една истинска българка. Любовта към везбата се предава в рода на Маргарита Георгиева от много поколения. В началото на ХХ в., баба ѝ Севда шие неуморно и продава красиви „свиленици“[1] на „Женския пазар“ в София, за да може да припечелва за прехраната на семейството. Малката Маргарита няма щастието да се учи на везмо под умелата опека на баба си, защото е едва на един месец, когато баба Севда си тръгва от този свят. Но както се казва „кръвта вода не става“, нали? Изработването на красивите шевици някак логично съпътства живота на жените от това семейство. Майката на Маргарита, една от жените, основоположници и стожери на ТПК „Българско везмо“, съхранява с любов изработените от свекърва си ръкави и ги пази като ценна реликва. Някак логично и от самосебе си, за малката Маргаритка бродирането се превръща от неосъзнат детски интерес в професия и любимо занимание за цял живот. От първите събирания с приятелки и опит в бродирането, през училище по облекло, до създаване на „Работилница Везба“ за обучаване на други жени в бродерия и техники за ръкоделие, представяния зад граница и онлайн обучения на българки, живеещи в чужбина. Цял един живот отдаден на красотата на българската шевица. Няколко поколения в плен на магията. И така до днес, когато внучката на Маргарита, живееща и учеща в Лондон, се връща като куратор на изложба на баба си, на същите онези грижливо пазени бабини Севдини ръкави от „Женския пазар“ на София. Едно извезано вълшебство като поглед назад във времето и полет към бъдещето. Шевици вплели историята на един български род.
Експозицията „Шевици от историята на Женски пазар“, показваща личната колекция от везани ръкави на Маргарита Георгиева може да бъде видяна до 30 август 2020 г., в галерия „Сердика“ на „Женския пазар“ в София.
Текст: Анелия Овнарска-Милушева