Цветен е тази година месец април, цветен и пълен с празничност и стари поверия. Усеща се вече, че е пролет. Затопля се земята и навред е зелено и свежо. Пчелици зажужават, а щъркелите и ластовичките от далече се завръщат. Според народните вярвания, по това време на годината, границата между подземните царства и нашия човешки свят е несигурна и много неясна. Към земите ни тръгват от отвъдните си селения самодиви и неземни твари. От призрачният си дом на края на света в човешкия свят те бързо прекрачват. И кукувиците започват да се обаждат. Съобщават ни за далечните гостенки.
Мечките в гората също се размърдват и слизат до реката да се окъпят. Водата след тях става лековита. Ако човек е болен трябва точно по това време с речна вода да се наплиска и първото пролазване на змиите да чака. Когато от долната земя за първи път през годината змията излиза и полази по дреха, оставена ѝ на земята, магия ѝ прави и тая дреха лек вече носи. Много е важно, когато за първи път кукувицата чуем, както народа го казва „ за първи път тя да ни закука“, сити да сме и с пари в джоба. Поверието е, че така цялата година на ситост и на имане ще ни върви. Когато пък, щъркел за пръви път видим, непременно трябва на глас да му кажем: „Ти да седиш, пък аз да хвъркам“, така на здраве и бодрост годината ще ни върви до края. През април всички треви и билки избуяват пролетно и сила от слънцето събират, за да могат болестите да лекуват. Народът ни разказва една стара легенда: “Някога, преди да бъде още сътворен човекът, билките били най-обикновени треви. Красиви и уханни, но нямали си никакви лечебни сили. По това време Бог направил от кал човека и го оставил да съхне на слънце. Дошъл обаче дяволът завистник и с тоягата си пробол пръстената фигура. На решето я направил. Но Господ спасил своето творение – човека. Понавел се той, откъснал от тревите и запушил с тях зейналите дупки. Раните мигом зарастнали, но останали „слаби“ места за всякакви беди и болести. Но всичките болести са лечими, само да знае човек точната билка, същата трева, за запушване да намери.“
Тази година през месец април са и най-цветните и колоритни народни празници –Лазарица и Цветница. Това са празници на цветята и на младите жени.
„Бели шаторе, е Лазаре, що рано цъфтат.
Що рано цъфтат, е Лазаре, на Лазарица.
Не е шаторе, е Лазаре, малки са моме.
Малки са моме, е Лазаре, на Лазарица.“
Според народната вяра, Свети Лазар е заповедник на горите и шумаците. Той почиства дърветата и прави орници и ниви за хората. Лазаровден в негова чест се празнува. Момичета – лазарки ходят от къща на къща и все за Лазара пеят. Из цяла България съществува такъв обичай. Различни са песните и голямо разнообразие в обреда има, но общото е, че ако момата не е лазарувала, то тя не може да се момее . „Не може да се залиби, китки и венец на главата да си закичва. Не може косатник да носи и с плитки да се заплита. Във везана риза с поли не може да се облича и кърпи от две страни на бедрата да боде. Не може ни гердан, ни обици, ни гривни и пръстени да слага.“ Лазаруването е преходен момент в живота на всяко момиче. Ставайки лазарка, девойката пристъпва в света на зрелите жени, готови за задомяване. Тя е облечена в невестинска носия, често взета назаем от по-голяма сестра или сродница. Накичени и украсени къто същински булки в сватбен ден, обвити в магичния воал на безвремието -преход между сезоните, между световете и между поколенията, лазарките обикалят селото и пеят всекиму за здраве. Песните им са такива, че има за всеки според положението му. Има песен за мома, за момък, за момче, за момиче, за малко детенце. Има за булка, за домакин, за овчар, за орач. И за животните има. Има песен и по пътя като си вървят. Цял ден пеят за здраве, за плодородие. Все за хубаво пеят. Пендарите им подрънкват докато белите кърпи шетат и гонят злините. А домакините с яйца и пара ги даруват, та догодина пак да дойдат и късмета в тая къща да доведат.
През месец април също е и един от на-големите и тържествено посрещани християнски празници – Възкресение Христово, Великден. Всяка домакиня червени яйца боядисва, великденски хлябове меси, скъпи гости посреща. И небивало веселие на мегдана се случва. Кръшни хора и чудни песни, окичени с цветя люлки, засмени лица и радостна глъч три дена спир нямат. Сякаш светът и животът наново дъх си поемат.
Текст: Анелия Овнарска-Милушева