Участие на Бистришките баби на фестивал в Кралство Мароко, град Тетуан – 2008 година
Есента на 2007 година, бяхме поканени да пеем на спортно мероприятие в зала Универсиада, което се провеждаше под егидата на Министър-председателя Симеон Сакскобургготски. На събитието присъстваха и княгиня Калина със съпруга си Китин Муньос. След участието ни, г-н Муньос, който е представител на ЮНЕСКО за Мароко, разговарял с проф. Мила Сантова, като й предложил да покани групата ни на фестивал в Мароко.
На 24.04.2008 година, Министерството на културата издаде заповед подписана от министър Стефан Данаилов, с която командирова „Бистришките баби“ за участие в Международния дамски певчески фестивал „Женски гласове“. Средствата за път, храна и спане бяха за сметка на организаторите, а застраховките и спането в Рим за сметка на МК.
На 02.07.2008 год., групата ни в състав: Дина Колева, Галина Танева, Цветанка Ценкова, Крема Гьорева, Евдокия Батлачка, Венера Кривинска, Анета Галева и Роза Николова, отпътувахме за Мароко.
Нашият състав беше включен в правителствената делегация, водена от новия Министър на културата, Явор Милушев. Пътувахме до Рим и от там взехме полет за Казабланка. В италианския самолет имаше много мароканци и майки с деца. До края на полета, пътеката беше пълна с изхвърлени памперси, кутии и пликове от храна. Никой не се притесняваше да изхвърля боклука си, където му падне.
Мароко се намира в Северозападна Африка. На север граничи с Атлантическия океан, като през Гибралтарския проток достига до Средиземно море. След като прекосихме морето, летяхме над безкрайна пустиня. Няма нищо освен камъни и пясък – безнадеждна гледка.
Самолетът кацна в икономическата столица на Мароко, най-големият град Казабланка, който се намира на брега на Атлантическия океан. Летището беше силно охранявано. Отделиха нашата делегация и ни заведоха в една красива VIP зала. Там ни чакаше българската посланичка Катя Тодорова и културното ни аташе Григорий Спасов, с който контактувах за уреждане на подробностите по пребиваването ни в Мароко. Те бяха дошли от столицата Рабат, за да посрещнат делегацията. Служители събраха паспортите ни и ги занесоха, без да се налага ние да минаваме лично граница или проверка. Във VIP залата ни почерпиха с чай и сладки, поговорихме с посланик Тодорова и Спасов. Всички бяха много мили и любезни с нас.
След като върнаха паспортите, ни поканиха да отидем за багажа. Минахме през ръкав, на който по средата имаше стълби. Долу чакаше луксозна кола. Казаха ни първите 4 жени да се качат. Пуснахме по възрастните и чакахме втори курс, когато пристигна министър Милушев и пита къде са другите жени? Спокойно отговорихме, че са заминали с кола. Той така се уплаши, вероятно имаше някакви инструкции и само повтаряше: „Тука е опасно“ – предаде страха си и на нас.
Добре, че колата бързо се върна заедно с друга и качиха официалните лица и нас. Закараха ни до багажното, всички получиха куфарите си, а на баба Крема го нямаше. По-късно се оказа, че не беше претоварен в Рим. Спасов направи молба за издирване и се отправихме към микробуса. Подреждахме багажа, а бабите се качваха, когато баба Крема се хвана за тръбата на вратата, за да си помогне при качването. В същия момент тръбата се счупи и баба Крема падна по гръб, като си удари кръста в ръба на тротоара. Извикахме лекар, който искаше да я вкара в поликлиниката на аерогарата, но тя каза: „Добре съм“ – и не пожела.
Пътувахме по широка магистрала от Казабланка за Тетуан. Пътят беше дълъг. Покрай него – суха и безводна земя. Тук там имаше малки рекички, покрай които имаше живот. Къщички от непечени тухли, без прозорци и врати, само дупки. Около тях деца, играещи в праха. Слаби животни пасяха незнайно какво. Понякога минавахме покрай малки горички с форми и маслинови дървета. Имаше и грамадни парници с бананови палми. Микробуса се движеше с голяма скорост. От време на време пред него пресичаше мароканец с магаре или камила, без да се огледа или забърза, ние настръхвахме, но не и шофьорът.
Град Тетуан се намира на брега на Средиземно море. Многолюден, красив, покрит със зеленина курортен град.
Настаниха ни в луксозен 4 звезден хотел, всеки в самостоятелна стая с огромно легло и климатик, който ни спасяваше от горещината. Групата ни се хранеше в един италиански ресторант с европейска кухня. Преводачката се движеше с официалната делегация, въпреки, че там имаше преводач от посолството така, че се наложи да превеждам. Добре, че в този край на страната френският беше официален език, за разлика от моя неофициален френски. На вечерята поръчвам по една бира, а келнера ни гледа много странно. Жените там не влизат в заведение, а ние дори си поръчваме алкохол. Донася ни по една малка бутилка от 220 грама. Галя вика: „Другият път ще поръчаш най-голямата“, а тя се оказа 330 грама и много учуден келнер.
На 03 юли, в един грамаден летен театър беше откриването на фестивала.
За тази цел трябваше да облечем по някакъв начин баба Крема. Венера и даде резервната си риза, голяма престилка от баба Мара за отзад и отпред с друга. Моите сандали от естествена кожа изглеждаха най-автентични. Намериха се в жените и чорапи и шамия. Обличахме я и се смеехме, но друг изход нямаше. Концерта беше от 21:30 часа. Въздуха горещ и влажен. Гримьорните се намираха под сцената, в земята, на малко по хладно. Летният театър представляваше амфитеатрална зала, а на едната и страна огромна сцена. На нея бяха наредени реквизити, инструменти и всякакви нужни неща на участниците така, че да няма паузи за внасяне и изнасяне. Всяка група имаше 20 минути за изпълнение и точно място на сцената за нейното представяне. Повечето от групите жени, бяха от съществуващи в момента племена. На предварителна репетиция всичко беше уточнено, кои микрофони се включват, кои се изключват, имаше идеален ред.
На откриването присъстваше и нашата делегация начело с министър Явор Милушев, посланика и хора от посолството, Китин Муньос и княгиня Калина. Публиката беше многобройна и радушна и избухваше в аплодисменти след всяко изпълнение.
След като мина участието ни, при нас дойдоха българите. Снимахме се, поздравяваха ни. Тази вечер разбрахме, че преводачката заминава с делегацията за Рабат, а ни предстоеше голям концерт. По-късно стана ясно, че решението си е нейно.
На 04 юли имахме самостоятелен концерт на сцена на културата на фестивала „Dar Essanae” пред VIP публика. Това беше една традиционна къща, оградена с красив двор, в който между палми и огромни дървета бяха наредени столове за зрителите. За нас имаше малка къща с красиви мозайки и фонтан. В нея чакахме началото на концерта. От там се излизаше на площадката за изпълнение. На репетицията се оказа, че всеки трябва да пее на отделен микрофон. За нас това е сложно, ние пеем на две групи, близо една до друга, а се оказахме на разстояние по между си. Справихме се с доста напрежение и внимание.
След репетицията посетихме стария град с традиционен пазар за храни, близо до мястото на концерта.
Движехме се по тесни, криволичещи каменни улички, с разноцветни врати на залепени къщички с равни покриви. Тясно и потискащо. Излязохме на пазарната улица. Такива пазари сме виждали на филм, но на живо беше различно. Заклани животни висяха на куки, от които още се стича кръв, различни риби и морски дарове. Наред с тях плодове и зеленчуци, много от които не познаваме, подправки и ядки. Хора, които любезно предлагат и канят да купиш. От смесването на всички тези миризми и горещината, трудно се дишаше.
Концерта започна в 17 часа. Пяхме 1 час и 20 минути. Успявахме да вземем въздух само по време на кратките ритуали. Макар и на сянка, потта се стичаше под дебелите ни костюми. След концерта, княгиня Калина и придружаващите я дойдоха при нас, снимахме се, говорихме. Тя вече говореше български, а на концерта слушаше внимателно, без да помръдне.
Беше харесала песента „Сън сънила софийска царица“ и при следващите ни срещи искаше да й я пеем. Покани ни на гости в хотела, в който те бяха отседнали – не далеч от града. Иначе живееха в Рабат. Хубаво е да срещаш хора по света, които обичат България.
Сутринта, докато чакаме гида да ни вземе от хотела, решихме да отидем до отсрещния магазин за мебели и принадлежности за деца, които не ни трябваха, но да убием от времето на хладно. По едно време пристига гида, запъхтян и уплашен, и ни помоли никога да не се движим без него, “защото е опасно“. Втори път ни го казват, но никой не обяснява защо.
Потеглихме с микробуса за курортното селище, където бяха отседнали Муньос и Калина. Минахме през друг курорт, спряхме до плажа. Мъже и деца по бански се къпеха, а жените с дългите си рокли седяха под чадърите. Отсреща имаше пазар и магазинчета за дрехи. Имахме обменени пари, но нямаше какво да си купим. Забавлявахме се с приказки за мъжките рокли, които да купим за подаръци на нашите мъже, или женските роби за нас. Накрая купихме правоъгълни, разноцветни шалчета за цялата рода.
Отправихме се към хотела, на гости. Той беше разположен на склон над морето, но с ограда от към плажа. От него до плажа се простираше огромна зелена градина с цветя и палми и басейн. Под една от палмите на тревата спеше малкия Симеон-Хасан. Калина ни заведе в ресторанта и каза, кой каквото иска да си поръча. След малко се върна при нас с малкия, облечен в дрешки и обувки запазени от дядо му Симеон. Разговорът беше много приятен. Калина разказваше, колко много обича България, как тежко е преживяла идването в Мароко със съпруга си. Месеци наред е плакала и тъгувала за къщата, свежия въздух и сенчестите борове на Царска Бистрица. Разказа ни как е раждала сина си в България, знаейки само няколко български думи, а там е научила „още малко, още малко“. Бабите й разказваха за техните раждания, изобщо женска среща.
После дойде и Муньос и темата се прекрати. Бяхме изработили шопско костюмче с бродирана риза, беневреци, елече, поясче, шарени чорапи и цървули. Малко му бяха големи, но след време го имаше на снимка в български вестник с костюма. Жената, която се грижеше за него му говореше само на български. Разделихме се като стари познати.
На другия ден организаторите ни разходиха из града. Кафенетата бяха пълни с мъже, които пиеха чай в малки стъклени чаши с листа вътре. Жените не влизаха в заведенията, а насядали отвън по пейките разговаряха помежду си и наблюдаваха играещите си деца. Привечер, като че целия град излизаше по централната улица да се разхожда.
Шофьорът ни, от време на време се развеселяваше, пееше и си барабанеше по таблото на микробуса. Един ден Галя, която той наричаше „Бела газела“ забелязала, че диша някакъв прах и ни каза, а на нас ни стана ясно, защо понякога е „толкова весело момчето“
Пристигна и преводачката. Оплака се, че не е спала в хотела на делегацията, а в някакъв евтин пълен с насекоми хотел. Ние я поканихме при нас. Ани спеше при майка си, заради продължаващите болки в кръста от падането и отстъпи своето легло.
Вечерта, в един комплекс от хотели на плажа, бе организирана прощална вечер за участващите във фестивала чуждестранни групи. Със запалени свещи в прозрачни стъкленици беше очертан пътят до мястото на събитието. Имаше павилион с храни и всякакви питиета (алкохола е позволен само за чужденци). Имаше обособени места за сядане, като пространството беше добре осветено. По някое време на една от бабите й хрумна да се разходим по плажа и си съберем миди. Движейки се, напуснахме осветеното място, и някоя от жените забеляза, че партито е оградено от униформени с автомати. Бързо се върнахме назад.
Сутринта ме извикаха на рецепцията и ми дадоха куфара на баба Крема.
Нейната реакция беше: „Браво, сега всичко ми е чисто и подредено, мога да пътувам някъде веднага“.
След закуска заминахме за аерогарата в Казабланка. Там ни чакаше културното аташе Спасов. Той се грижеше за нас до последно. Самолета пристигна привечер в Рим. Посрещна ни човек от посолството ни в Италия. Настаниха ни в нещо като къмпинг с много бунгала. Нахраниха ни в заведение на самообслужване, по италиански с много и различна храна. Бунгалата бяха с тънки стени така, че си говорехме през тях и без да си гостуваме. Беше ни весело и забавно.
На 07 юли излетяхме за България. Приключи едно успешно, интересно и различно африканско турне.
Автор: Дина Колева
Снимки: личен архив на Бистришките баби