Великобритания – Артейнджъл 19-26 юли 1993 година
Джуди Грийнуел, жената с която подготвихме и работихме по всички пътувания във Великобритания на „Бистришките баби“, бе член на Британо-Българското дружество и почитателка на българското пеене. След нашата първа среща през 1987 година, Джуди пристигна в България и завърши курс по пеене в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство „Професор Асен Диамандиев“ – Пловдив. Станахме близки, почти сестри. След това тя работи години наред с Джо Бойт – мениджъра, който направи световно известни „Трио Българка“.
Един ден Джуди ми се обади и каза, че има един проект на Британското Министерство на културата, в който участва французойката Бетан Хюс. Госпожа Хюс, която живеела в Англия и се занимавала с изкуство и архитектура се интересувала и търсела група за старинно пеене. За целта, ако сме съгласни да се срещнем с нея, тя щяла да дойде и да ни чуе. Така през есента на 1992 година я приех у нас. Тя се запозна с групата и веднага каза, че търси точно това и с удоволствие ще работи с нас. През месец декември получих писмо от Джеймс Лингуд, съ-директор на Английски Съвет за изкуства, което прилагам в превод.
Март месец 1993 г. заминах за Лондон. Посрещнаха ме Джуди и Бетан.
С Джеймс имахме среща на гарата, откъдето взехме влак за Северна Англия. Сутринта с една кола отидохме до морския бряг. Местността беше красива. Високи, отвесни скали ограждаха пясъчната ивица, а отгоре над скалите, зелени поляни, на които пасяха овце. Идеята беше англичаните да чуят песента на стария континент идваща през морето. Моята задача беше свързана със звученето – трябваше да пея, за да проверя дали акустиката на мястото позволява да се изнесе концерт без техника. Обиколихме още няколко места, кое от кое по-приказно като образувания от скали. Само, че понякога звукът глъхнеше или водата удряше в скалите и създаваше шум. Така се спряхме на по-просторно място, оградено с пясъчни дюни, а над тях скали. Широкият залив укротяваше вълните и те се плискаха тихо, като че ли не искаха да нарушават тишината. Когато запях, песента се понесе над водата, затворих очи и тя звучеше като в полето над узряло жито.
Това беше!
Прекарах още един ден с Джеймс и Бетан. Уточнихме много неща от пътуването ни, разходиха ме в местността, показаха ми старинна крепост със замък. Върнахме се в Лондон и отседнах няколко дни на гости на Джуди. По това време направих и курс по танци, който Джуди беше уредила и заедно с нея пътувахме до различни градове.
Организаторите на проекта, в който щяхме да участваме, бяха договорили с Фондация „Отворено общество“, средствата за пътуването ни да постъпят във фондацията, след което да ни бъдат предоставени. За целта направих проект и на 9 юли 1993 година подписах договор за безвъзмездно предоставяне на средства в размер на 2 644 щатски долара. Билетите бяха резервирани предварително. Бях извадила еднократни паспорти, с които подадох документи за визи. Трябваше да направя и застраховки. Парите получих 9 дни преди тръгването, притеснението беше голямо.
Пътувахме на 19 юли в състав: Дина Анчева /Колева/, Дана Овнарска, Севда Гергова, Гергинка Пашалийска, Крема Гьорева, Надежда Пашалийска, Цветанка Ценкова, Евдокия Батлачка, Гергина Вайова.
Имахме билети за самолета, но визите се бавеха. Бях в посолството на 18 юли, но от там ми казаха, „Елате утре.“. На другия ден цялата група с багажа, включително и нашия, бяха на летището, а аз и Дочка от ранни зори в посолството. Два часа преди излитане на самолета получих визите. Трябваше да вземем такси до аерогарата, но и имахме нужда от тоалетна. Излизаме от нея, а отвън една жена с количка ни помоли да останем при бебето за малко. Малкото се оказа по-дълго и треперейки чакахме, като междувременно бяхме спрели и такси. Добрахме се до аерогарата почти в инфарктно състояние.
Кацнахме в Лондон, а оттам с микробус пътувахме до град Алнуик на Северно море. Настаниха ни в три къщи оборудвани с кухни, всекидневни и спални. И трите бяха в красиви дворчета, с много зеленина и цветя.
На 20 юли отидохме на мястото, на което щяха да се проведат концертите. Уточнихме детайлите и направихме репетиция. Идеята беше, по даден сигнал, да започнем да пеем обърнати към морето. През това време автобусите да свалят публиката горе на скалите и докато хората слязат до пясъчната ивица, ние да продължаваме да пеем и в същото време да наблюдаваме отсрещните скали, на които стои Джуди. Когато хората се настанят, тя маха с една бяла кърпа и ние пеейки се обръщаме към брега и зрителите. Това беше изчислено така, че накрая на концерта прилива идва до краката ни.
След репетицията ни чакаха журналисти, които ни задаваха въпроси.
21 юли
Отидохме отново на брега, но този път с костюми, за да заснемат филм. Прекарахме на брега 6-7 часа. Духаше студен вятър, но настроението беше чудесно, бабите разказваха весели истории, смеехме се.
Вечерта, както обикновено се събрахме в една от къщите за вечеря. Организаторите приготвяха храната, а ние пиехме чай. Масата беше голяма и кръгла, така се виждахме и чувахме всички. Жените започнаха да разказват, кой къде е раждал децата си, кой му е помагал. Баба Данче имаше весела история, разказваше и се смееше. Баба Севда, като дългогодишна самодейка в драматичния състав на читалището, стана права, и както обикновено разказваше кротко, изразително и сериозно, но винаги примесено с много смях. Беше незабравима вечер.
22 юли
Сутринта Джуди ме събуди рано с думите: „Обадиха ми се от другата къща, че баба Герка Вайова не се чувства добре“. Отидохме бързо, а тя ни се усмихна, но дишаше трудно. Веднага повикахме лекар. Пристигна и линейка. Съмненията бяха за инфаркт и я закараха в болница в град Нюкасъл.
Придружи я Джеймс. Часовете течаха бавно, всички бяхме притихнали в очакване. След обяд Джеймс се обади от болницата и каза, че не е инфаркт, а сериозен проблем с бъбреците. Включена е на апарат, стабилна е, но ще остане за лечение.
Днес беше първият ни концерт на брега. Беше 18:30 часа, застанахме с гръб към брега и запяхме „Слънце зайде роса падна“. Морето беше притихнало, като че слушаше песента. Джуди размаха кърпата и се обърнахме. На брега имаше хора насядали на столчета, на пясъка, някои стояха прави, никой не помръдваше. Песните се редуваха една след друга, носеха се надалеко, спокойно и красиво. След концерта, хората ни наобиколиха, поздравяваха ни, говореха с нас. Автобусите ги чакаха отгоре на високия бряг. Ние запяхме на „по път“ и се движехме по плажната ивица отдалечавайки се.
23 Юли
Сутринта оставихме жените да се разхождат, а Джеймс, Джуди и аз тръгнахме с микробуса за Нюкасъл на свиждане при баба Герка. Тя беше настанена в самостоятелна стая. Трябваше да облечем стерилни дрехи и калцуни. Баба Герка ни посрещна весела, разказа ни, че има осигурена преводачка при всяка манипулация. Показа ни книжка със снимани ястия, които посочва за да й сервират храната. Попита за жените и как е минал концерта. Постояхме малко и се сбогувахме.
Хапнахме набързо в крайпътна закусвалня и продължихме още няколко часа до Алнуик.
Разказах на жените за свиждането, успокоихме се и заминахме за поредния концерт. Този път се случи нещо много интересно. Започнахме да пеем (песента е дълга) и ни беше толкова спокойно, че ние продължавахме и продължавахме. Бяхме като в унес. Аз не ги спирах и никой не реагираше, просто пеехме. Това не ни се случи никога повече.
24 юли
До обяд се разхождахме по крайбрежната улица. Бяхме решили, че щом е лято и сме на море, ще е топло. Имахме само летни дрехи. Баба Данче се похвали, че е облякла 2 рокли като казваше: “Е това е богатство, рокля връз рокля.“. Срещнахме едно семейство, присъствало на концерта. Спряха ни и искаха да ни почерпят сладолед от близкото павилионче, но аз казах на жените: „Сладолед – не!“. Почерпиха ни с други лакомства.
Като се прибрали в България, бабите отишли на сладкарница, преди да се върна (аз останах в Лондон до изписването от болница на баба Герка) и яли сладолед без мен. Толкова им се е яло в Англия.
Обядвахме в голям ресторант. Жива растителност отделяше всяка маса като сепаре.
Привечер заваля дъжд. Ние стояхме в микробуса и чакахме да спре дъжда. Добре, че не валя дълго и слязохме на брега. Започнахме да пеем в 19:30 часа. Гледахме морето, а над него се появиха две дъги – невероятно и приказно красиво. Журналисти бяха снимали и публикували снимки с дъгите във вестник със заглавие: „Българките пяха на фона на две дъги“.
Накрая, отдалечавайки се с песен по брега, разноцветните дъги сякаш ни следваха, а светлината беше призрачна.
След последния концерт вечеряхме в местен традиционен, каменен ресторант близо до морето. Ядохме прясно уловена риба, много вкусно приготвена. Пихме и бира, и газирано, и всичко забранено до сега.
25 юли
Имахме свободен ден и посетихме една каменна къща за традиционно опушване на риба. Беше интересно, рибата се опушваше с истински пушек от дърва. Хората ни нахраниха с риба и ни дадоха един кашон да си носим в България.
Джеймс беше уредил свиждане в болницата и трябваше да тръгнем на обяд. Този път баба Герка не беше в реанимация, но пак сама в стая. Толкова ни се зарадва, разказваше ни какво са и правили, но от нищо не се оплакваше. На тръгване каза: „Лек път и прощавайте, че не можах да ви помогна в концертите“. Излязохме просълзени от стаята.
Привечер пристигнахме в Лондон. Настаниха групата в хотел, а аз отседнах при Джуди. Не знаех колко време ще остана, но трябваше да съм в Англия и да съм в контакт с болницата, в която лежеше баба Герка.
Сутринта взехме жените от хотела, и след обиколка из центъра на града, се отправихме към аерогарата. На бабите предстоеше трудна среща с близките на Герка. Те не знаеха нищо за случилото се с нея.
За мен предстояха дни, в които всяка сутрин Джуди говореше с докторите, след което даваха телефона на баба Герка и аз говорех с нея. След това от България се обаждаше дъщеря й, а аз й обяснявах какво става. Така ден след ден. Най-накрая обявиха датата на изписване и направихме резервация за полета.
От Нюкасъл организаторите й бяха взели самолетен билет. Придружаваше я лекар. Ние с Джуди я чакахме на вътрешни линии. Докараха я с количка и доктора ми обясни, какво трябва да правя с катетъра. Мило се сбогува с нея и се отправихме към чакалнята за международни полети. По пътя баба Герка се разплака, аз й се молех да не плаче, всичко вече е наред. Тогава тя ми каза: “ Нека си поплача, толкова дни чаках само да те видя.“.
Чекирахме багажа, сбогувахме се с Джуди, която дни наред бдеше като ангел над нас. Следваха 5 часа престой, през което време имахме възможност да споделим всичко, което се беше случило.
Малко преди полета дойде човек, който закара количката на един асансьор паркиран до вратата на самолета и така я качиха. Настаниха ме до нея и самолетът излетя. Започнаха да сервират храната и стюардесата ни попита, какво искаме за пиене. Аз казах: „Бира.“, а баба Герка вика: „И на мене.“, а след малко: „Леле, леле – болна Трена, едвам я качиха на самолета и си поръча бира.“ – смяхме се до насита.
Автор: Дина Колева
Снимки: личен архив