Слънцето
Възпявано в песни и възхвалявано в приказки, приемано за светлината, създаваща живота, то заема основна част от магичното битие на човека от древността до днес. В традиционните представи слънцето притежава редица човешки черти и характеристики. Младият напет момък, Райко (както народът ни нарича слънцето) цял ден язди върху гърба на красив елен по небосвода, а вечер се прибира в позлатения си дворец накрай свет. Там го очаква майка му, приготвила за вечеря девет фурни хляб и най-вкусни гозби. Въпреки, че Райко си има сестрици – Месечина, Зорница, Деница, Вечерница, той винаги сам самичък сяда на трапезата и уморен от деня често тъгува, че невеста си няма. Никоя мома жена не може да му стане.
Безброй народни приказки разказват за провалена слънчова сватба, но също така и възхвалят огромната му мъдрост никога да не се задомява, като така спасява хората от страшната жега, която ще настъпи ако му се народят слънца-дечица. Та затова Райко приема самотата си и тъгува, сърди се, пък после благо се усмихва. Народът ни се прекланя пред голямото небесно светило. Често, в нужда, за помощ го моли и като Бог го почита. Дарове и жертви му принася и така милостта свише измолва.
Всички орачи, копачи, жетвари, овчари, че и пътниците по друмищата, ако са подранили сутрин пред изгрев, точно когато слънцето зора издаде, ако са седнали, стават, свалят шапките си и с благоговение се покланят и прекръстват. След това отново продължават работата си или си сядат на местата. Моми и невести чеизите пред него изваждат и подреждат, та да ги огрее, а лъчите му магия за добруване да им сторят. Слънцето всичко вижда. То знае къде жива вода извира или къде билка за рожба цъфти, къде загубен любим от помощ се нуждае или къде напаст страшна се крие. Когато Райко очи отваря и светлината си върху земята изсипва, срещу му, на изток, смет и боклук не бива да се изхвърля. След залязването му малки деца, моми и млади булки на сигурно в къщи трябва да се крият, че липсата му и тъмнината зло може да им донесе. За сватба булката обърната на изток се забулва, че и мъртвецът във вечния му дом с лице към изгрева се полага. Срещу слънцето не се плюе, не се спи, не се ругае. Много слънчови празненства народът ни с почит устройва и за спокоен и подреден живот слънчевия каледар стриктно следва. Народната памет столетия следи пътуването на Райко по небосклона и отбелязва повратните му точки. Така селянинът знае, че на Игнажден новото слънце се ражда, на Младенци то 40 шиша в земята забожда и започва да я затопля като помага на семената да покълнат и добра реколтата да бъде. На Костадиновден земните жреци на небесния огън – нестинарите, в огъня стъпват и от отвъдното послания донасят. На Гергьовден люлки се люлеят , все едно лъчите слънчови хората подхващат, полюшват ги и сияйна слънчева магия за любов и здраве им правят.
Народната мъдрост твърди, че на Еньовден слънцето апогея си достига и обръща стъпките си към зима. Според поверието на този ден, преди да поеме пътя си назад към студеното и тъмното, то спира, трепти, играе и в изворите се окъпва. Лечебни са в такава утрин и росата, и водата, и всичките билки и треви, що от слънчевите лъчи са погалени.
Слънчице мило мамино,
нали ти мами заръчах,
до пладне слънце да грееш,
от пладне в облак да зайдеш.
че изгоряха ратаи,
по буйни ниви жетвари,
в росни ливади косачи,
дребни дечица в слогове.
Текст: Анелия Овнарска-Милушева