МФФ БАЛТИКА – ВИЛНЮС-ЛИТВА
На 2 юли 2005 година Ансамбъл „Бистрица“, начело с „Бистришките баби“, оркестър и танцьори, потеглихме на дълго пътeшествие с автобус на 4150 км. до град Вилнюс- Литва. На 3 юли стигнахме до Краков – Полша, където бяхме резервирали спане. Хотелът беше малък и отрупан със зеленина. Починахме и се освежихме, и така следващото денонощие в автобуса мина по-леко. Сутринта разгледахме Краков, а на 4 юли разгледахме и Варшава. Тези разходки ни подействаха чудесно.
Във Вилнюс пристигнахме към 5 часа сутринта. Всичко спеше. Изчакахме организаторите и в 9 часа вече бяхме в щаба на фестивала. Посрещнаха ни Вида Заткаускине и други млади усмихнати хора. Бяхме приети като стари приятели, много топло и сърдечно. Настаниха ни в 15 етажно общежитие. Хранехме се в стола. Храната беше вкусна, а обслужването бързо.
Фестивалът „Балтика“ се провежда на ротационен принцип в трите балтийски републики – Литва, Латвия и Естония.
Освен нас участваха: Норвегия, Македония, Беларус, Белгия, Словения, Турция, Естония, Испания, Босна и Херцеговина, Латвия и Литва. Фестивалът се провежда в един парк, в който имаше 4 естради в палатки и една голяма централна естрада. От двете страни на алеята, която води до централната естрада, бяха разположени множество павилиони на народни занаяти. Хора в национални, ленени костюми предлагаха предмети, музикални инструменти, изработвани със старинна техника.
Откриването на фестивала беше в парка, в старинна катедрала, пригодена за концертна зала. Концертът беше посветен на „израстването на човека, от раждане, произход, ритуали, обичаи и песни свързани с това“. Нашето участие беше 8 минути.
Цялата ни фестивална програма беше много натоварена. По цял ден имахме разпокъсани участия, с различна дължина и тематика, насочена към – мъж, жена, ден на предците, ден на човека, детски и младежки дни. Живеехме в костюмите си. В паузата между участията репетирахме нещата, свързани със следващата тематика. Бабите правиха баници. Единия ден на естрадата показвахме „Бабин ден“ и след топенето на бабите танцувахме с младите на естрадата, а долу пред нея Маджаров и няколко танцьора показваха хора и много от публиката играеха с тях. Ансамбълът беше в отлична форма, всеки отговорно и съсредоточено изпълняваше многобройните задачи. Работехме като един организъм, всеки на своето място- певици, музиканти, танцьори.
На 6 юли беше Националният празник на Литва. По този случай ръководителите на групите бяхме поканени на прием при президента на Литва. Гидът ни, която бяхме кръстили Вида Гюрова, поради огромния и ръст, беше объркала датата и каза: „На 5-ти, в 6 часа сутринта, ще дойде кола за да отведе ръководителя и преводача на прием. Предложих на Стефан Маджаров, като председател на читалището да отиде и той се съгласи. Вечерта не участваше в традиционната разпивка на младежите от състава. Станал рано, приготвил се и към 6 часа „Вида“ се появила и казала, че приема е на 6 юли. На другия ден Маджаров категорично отказа да повтори подготовката и да се лиши от поредната вечерна фиеста на състава. Наложи се отново да отида аз. Присъствахме със Здравка /обикновено тя ми превежда и ми е другарче/, в резиденцията на Президента. Той ни прие в красива градина, където имаше коктейл. Каза няколко думи, поздрави ни и се снима с всички делегации по отделно.
В малкия промеждутък от ангажименти разгледахме и Вилнюс. На входа на стария град е останала крепостна стена с входна врата. Над вратата в часовня е поставена чудотворната икона на „Остробрямската Света Богородица“. По време на бомбардировките на града хората решили да я скрият, за да я съхранят, но тя сама се връщала на мястото си и с присъствието си е пазила града. Сега поклонници от цял свят, заедно със свещенослужители идват на поклонение и пред нея се извършват непрекъснати молебени на различни езици. Православни на колене изкачват стълбите до иконата и се молят пред нея със сълзи на очи. Близо до входа се намира и голям православен манастир „Света Троица“. В центъра му се съхраняват нетленни тела-мощи на трима светци – Св. Йоан, Св. Антоний и Св. Евстафий. Целият Вилнюс е осеян с православни и католически храмове.
Градът е разположен на двата бряга на река Вилия/Нярис/. Много чист и красив, със сърдечни хора, с които се разбираме на руски.
На 8 юли – петък, нашата група и групата на Белгия пътувахме за
Националния парк ДЗИКИЖ. Това е един резерват от хиляди хектари гори, в които има малко на брой селища, запазени в старинния си вид – с дървените къщички, с красиви прозорчета, дървени огради и цветни градинки.
По пътя спряхме до един извор с минерална вода, с дебит 60 литра в секунда. Наобиколихме го, а сладкодумната ни екскурзоводка ни разказа една легенда за извора.
„Един старец живеел сам самичък в тая пустош. Единственото му богатство била една козичка. Един ден решил да си направи от сняг една баба. На лицето и изваял прекрасна усмивка. Всеки ден идвал при нея и й разказвал как е минал денят му, споделял своите радости и тревоги, а тя го посрещала и изпращала с усмивка. Една нощ диви животни разкъсали козичката му. Със сълзи на очи дядото разказал на своята снежна баба за случилото се, а тя останала усмихната, такава каквато я бил направил. Разсърдил се дядото и я изоставил. Чакала го бабата, чакала и от мъка започнала да се топи. На мястото където се разтопила бликнал този извор.“
Има поверие, че ако влюбени пият вода от него по пълнолуние,
ще останат млади и ще се обичат винаги. Настана оживление, кой пръв да пие. Викам на бабите: „Я вие се дръпнате от водата, че ако се подмладите групата на „бабите“ ще бъде отстранена от фестивала.“ Пихме всички. Някои се и измиха, но никой не се подмлади, вероятно защото нямаше пълнолуние. Но пък продължаваме да се обичаме и до сега.
Влязохме в забранената зона и разгледахме резервата. Качихме се на една висока вишка, от където се откриваше безкрайно блато. Ако стъпи човек вътре, постепенно блатото го увлича и той изчезва безследно.
Преди да потеглим обратно, предупредиха шофьорите, че докато се движим по черен път, има голяма опасност да затънем и измъкването е много трудно. Движехме се внимателно, но изведнъж автобуса започна да буксува. Шофьорът каза, всички да слезем и да се отстраним по далече. Ние наблюдавахме уплашено как гумите затъват. Благодарение на уменията на шофьорите постепенно се измъкнаха. Тогава забелязахме, че Даниела Карчина чука уплашена отвътре по прозореца, не знаейки какво става. Тя била заспала на
седалката си, когато сме слезли. Изведнъж се събужда от силен шум, вижда, че автобуса се тресе празен и тя е сама.Става и започва да чука
по стъклото, но всички сме вперили поглед в колелата, а от шума никой не я чува. След обсъжданията на преживяното преминахме в поредния повод за смях.
Спряхме до пълноводна река, на висок бряг имаше правоъгълна дървена беседка. От нея надолу по поляната към нас вървяха и пееха група от около 15 жени. Те ни посрещнаха с поклон, хляб и голяма пита пресен домашен кашкавал. Беше трогателно. В беседката бяха наредени местни храни и питиета, с които ни почерпиха. Беше много горещо, поканиха ни на сянка под покрива, а жените се наредиха от вън и пееха своите тъжни многогласни песни, отразяващи живота им, кротостта и широката им душа. Пяхме и ние, музикантите посвириха и отново на път.
Хората от този край са се прехранвали главно с бране на един вид горски, дребни, оранжеви гъби. Всяка фамилия е имала място в необятния лес, което се е предавало от поколение на поколение. Децата са се приучавали от малки да се движат на километри от дома си и разпознават точно техните места без да се изгубят в равния еднообразен лес. Гъбите се берели в 20 килограмови плетени кошници, след което се продавали, главно в чужбина. Специално заради гъбите е построена и железница до Германия. Местните хора дори не са ядели от тях – „звънели им като стотинки между зъбите.“
Пристигнахме в старинно селище с красиви дървени къщи. На отворената порта на етнографския комплекс ни посрещнаха отново същите мили жени, с песен, хляб и сол. В двора имаше стара къща с цветна градинка отвън. Вътре – стая с голяма зидана печка, върху която са спели, маса със столове, а в ъгъла беше поставен красив иконостас. В друга стая имаше легло с цветни завивки. Там бяха наредени и много стари костюми, покривки, имаше и стан за тъкане. В малка стаичка се намираха съдовете за готвене и хранене. Пред къщата имаше и дърво, на което беше показано как се е добивало пчелен мед в гората. Имаше и огромен стар хамбар, в който са се събирали хората за да пеят, свирят, танцуват и се веселят . В единия ъгъл на хамбара имаше музейна сбирка от стари уреди за работа. По едно време бабите казаха: „Та и ние така обработваме лен“. Баба Нада започна от уред на уред да показва как точно се прави. Всички се събраха да гледат. Беше странно. На хиляди километри едни от други сме работели по един и същи начин. Имаше и колело, на което са изработвани восъчни свещи.
На горната площадка бяха изложени красиво изработени предмети.
Там видяхме много камъчета, върху които бяха издълбани различни кръстчета. Тези камъчета бяха направени от един местен художник.
Разказаха ни, че в старо време, пред всяка къща е имало 2-3 метров кръст, който се изработвал от дърво с богата украса. Една жена ни разказа, че имало традиция, когато сватбата минава по улицата, булката завързва по една престилка направена от нея на всеки кръст, покрай който минава. Последната престилка завързва пред дома на младоженеца, където отива. Когато обаче булката е съгрешила предварително, рано сутринта обикаля цялото село и завързва престилки на всички кръстове. Така иска прошка от Господа и милост от съселяните си.
В социалистическите години тези кръстове са били изгаряни, но един художник решил върху малки камъчета да издълбае и съхрани стотици модели – произведения на изкуството, с надеждата, че някога ще бъдат възстановени.
В 17 часа, на голяма естрада на брега на красиво горско езеро, започна концертът. Ръмеше дъжд, но имаше много хора и групи, които участваха. Около естрадата растяха високи дървета, а на гърба й беше езерото. Едно девствено място, на което се показваше чист фолклор. Там видяхме местна група от дечица с дълги руси плитки и венчета от полски цветя, като ангелчета. Заедно с майките си пееха и танцуваха. Невероятно красива гледка.
Вечерта в етнографския комплекс беше приготвено празненство- среща на местните групи, с нас и белгийците. В големият хамбар бяха приготвени в огромно количество всякакви местни деликатеси и питиета. Пиехме от малки филджанчета, като у нас преди години. Музикантите се редуваха да свирят, танцувахме по ред, въртяхме се в белгийски танци, кротко се движехме в литовски хороводи, ситнехме и наши хора. Беше весело и приятно на двора под звездното небе. Късно през нощта, на портата, жените ни изпратиха с поклон и топли пожелания.
Заключителния концерт на фестивала беше в Националния драматичен театър на град Вилнюс. Всичко беше великолепно – акустика, светлини и радушна публика. Ние представихме „Сватба“. След концерта, официално фестивалът беше закрит в огромното фоайе на театъра. Имаше коктейл, прощални речи, подаръци и сбогуване с много приятели, с които прекарахме незабравими моменти.
Следваше бърз душ, багаж и късно през нощта потеглихме за България. Предстоеше дълъг изморителен път с автобус пълен с много песни, музика и смях.
Спахме в хотел в красивата Будапеща, разходихме се из града и след раздвижването отново на път. Пристигнахме живи и здрави на 13 юли в Бистрица.
Ансамбъл Бистрица в следния състав, имахме удоволствието да покажем богатия фолклор на с. Бистрица в далечна Литва:
Баби
Дина Колева, Севда Гергова, Надежда Пашалийска, Крема Гьорева, Мара Ценкова, Евдокия Батлачка, Галина Танева, Анета Галева;
Момичета
Йонка Петкова, Здравка Джорева, Мария Янкова, Анелия Овнарска, Анелия Игликина, Даниела Карчина, Елена Пашалийска, Ангелина Николчова, Венелина Гюрова, Боряна Маджарова, Таня Заркова, Цветелина Малинова;
Мъже
Илия Дръндов, Стефан Маджаров, Драгомир Джуков, Радослав Гьорев, Стоян Оронов, Васил Ценков, Стоян Ценков;
Музиканти
Васил Иванов, Росен Нешов, Цветан Добринов, Йордан Оронов, Асен Николчов.
Автор: Дина Колева
Снимки: архив Ансамбъл „Бистрица“ и Keisos nuotrauka