Ансамбъл „Бистрица“ – Тулуза, Франция октомври 1993 година
Години след едномесечното турне на „Бистришките баби“, през 1985 година в южна Франция, в което влизаше град Тулуза и района, все още кореспондирахме с Пиер Корбофин. Той е директор на окситанската консерватория за традиционна музика и беше силно впечатлен от пеенето и танцуването на бабите. Така през 1993 година ансамбълът беше поканен да изнесе концерти в рамките на фестивала „Дните на танца“ в град Тулуза и околността.
По това време в резиденция Бистрица идваха много чуждестранни групи, които искаха фолклорни програми от ансамбъла. Така подписахме договор с ръководството на резиденцията да участваме с местни песни, танци и музика. Това ни позволи да събираме малкия хонорар, за да го използваме за пътуване. Когато получихме поканата от Франция, помолихме за втори път да наемем автобуса на резиденцията. Събрахме и средства от самодейците за паспорти, пътни такси, визи. Имахме уверение от фестивала да ни предоставят гориво и така на 18 октомври потеглихме за Тулуза. Пътувахме 40 изпълнители и двамата шофьора Веселин и Кольо. Предстояха ни два дни и две нощи в автобуса. По това време нямаше съвременните магистрали и бензиностанции, нямаше тоалетни и крайпътни заведения. През цяла Югославия спирахме „жените от дясно, мъжете от ляво“. Хранехме се на някоя поляна с храната, носена от вкъщи, малко почивка и отново в автобуса. Седяхме по двама,а спането беше малко и то призори, когато задната част на автобуса се умиреше от наздравици, песни, вицове и смях.
Влизайки в Италия битието ни се подобри. Имаше паркинги, хубави пътища и красиви гледки. На италианската граница ни свалиха от автобуса.Извадиха багажа ни в средата, а нас ни строиха от двете му страни. Един митничар ни четеше имената и какво изпълняваме в групата. Първо ансамбъла го казваше „Балет Бистрица“, прочете певиците, танцьорките и когато стигна до танцьорите, прочете Румен Василев – „балерино“/ което на италиански е танцьор/, а той беше полицай. Всички тихо се засмяхме, митничаря се ядоса и ме вкара в митницата. Изнесе ми някаква лекция, която не разбрах, накара ме да се обадя на приемащата страна и да му дам телефона, за да пита наистина ли ни канят. Нямах личния телефон на Пиер Корбофин, само служебен. Добре, че беше в работно време и си беше в канцеларията. Разбраха се с митничаря и бяхме освободени срещу бутилка алкохол и безалкохолни.
Магистралата минаваше над Ривиерата, Монако, Ница, Кан… наслаждавахме се на красивите курорти, хотели, палми и морски плажове, пристанища пълни с яхти.
Имахме уговорка да спрем на паркинга на старинния град Каркасон и да се обадя по телефона, за да дойде гид, който да ни води до мястото за настаняване. Нямаше още навигации. Нямахме преводач и трябваше да се справям с моя френски. Пристигнахме на 20 октомври към 19 часа в Тулуза, настаниха ни в един приятен хотел в централната част на града. Вечеряхме и най-после се отпуснахме по леглата.
На 21.10 ни организираха разглеждане на града. Вечерта ансамбълът беше поканен на прием в консерваторията. По време на приема беше уточнена програмата, изискванията към нас и нашите изисквания за концертите. По – късно имаше коктейл.
По това време, ансамбълът беше във върховна форма. Имахме великолепните баби, които освен певици бяха невероятни артисти. Красиви млади танцьорки и добри певици. Мъжете бяха в най-добрата си танцова форма. Оркестърът наброяваше 6 човека, свирещи на традиционни инструменти. Разполагах с изпълнители от 18 до 75 години. Това позволи да направим един спектакъл, фолклорен театър, да качим на сцената едно село, в който да включим, обичаи, трудови процеси и ритуали със съответните песни, танци и музика. Всичко това беше облечено в една линия от раждането на едно дете, израстването му, обучаването в местните традиции, до неговото задомяване. Бяхме представяли този спектакъл в нашето село, където възрастните хора плачеха и казваха “Върнахте ни години във времето, отново видяхме нашата Бистрица и младините си.“
Тулуза е централният град на окситанската област. Населението има собствен език, много различна музика, песни и танци, дори наименованията на селищата са и с по две имена.
Пътувахме от град на град, спяхме по къщи, хотели, общувахме с хора, обичащи традиционната музика, песни и танци. Преподавахме танци, танцувахме техни танци с местни групи.
На 22.10 концерт в Аверон /Деказвил/
На 23.10 концерт в Тарн ет Гароне /Донзак/
На 24.10 концерт в Авилар /Приве/
На 25.10 връщане в Толуза – вечерта преподавахме танци
На 26.10 пътуване и концерт в Тарб-Андрес
На 27.10 сутринта връщане от Тарб в Тулуза, обяд по пътя. След обяд посетихме комплекс от големи магазини. Вечерта отново преподаване на танци и дискотека.
На 28.10 разходка из града. След обяд отпътуване за концерт в голямата зала на Тулуза – Коломиер.
Това беше една грамадна зала, в която се провеждаха спортни състезания и различни концерти. Столовете можеха да се свалят и на равната час. От едната страна на залата беше поставена огромна дървена сцена. Непосредствено зад нея имаше помещение за гримьорна. Сцената беше великолепно озвучена. Нямаше място по нея, където да има проблем със звука или светлината. Имаше голям брой сценични работници, които изпълняваха всичко необходимо. Трудното на тази сцена, за такъв спектакъл беше, че нямаше кулиси.
Преди концерта направихме 2-3 прохождания на сцената, за да запаметим, кой от къде излиза, за да може да влезе откъдето е необходимо за следващото си изпълнение. В противен случай трябва да обиколи залата по един коридор, което траеше няколко минути, а и имаше опасност да се обърка. Концертът тръгна добре, помнех реда на всяко действие, песен, коляно от музиката и изведнъж бързайки към гримьорната чувам повторение в оркестъра, обръщам се и гледам баба Севда шетайки се с кърпа и играейки ръченица пресича цялата сцена, оркестъра й свири, а публиката й ръкопляска. После обясни „Тръгвам да изляза на ляво и се сещам, че после трябва да вляза от дясно, свири се ръченица, извадих си кърпата и лека полека минах от дясно“. Беше голямо веселие и поздрави за чудесното й решение.
След края на концерта група френски музиканти се приближиха до нашия оркестър и се опитваха да свирят нещо с тях. Пробваха гъдулката с помощта на Росен, но им се видя твърде сложен инструмент.
На 29.10 пътуване и концерт в ОШ – Пави и спане там.
На 30.10 беше последният ни концерт в Конг /Северак Авенирон/. Пътят до там се виеше като змия, изкачвайки се високо в Пиринеите. Автобусът едвам вземаше завоите. Баба Герка Вайова си сложила жилетката на главата, да не гледа страшните пропасти, над които се движехме. Градчето беше разположено на висок склон на планината, а ниско долу течеше буйна река. Стари каменни сгради, покрити с цветя, живописни каменни улици, по които се разхождахме като в приказките. Спахме в общежитие над самия град. След последния ни концерт, младежите търкулнаха, вкаменилата се погача от реквизита от общежитието надолу до реката. Свърши едно успешно концертно турне с много труд и голямо удоволствие от пълните зали с великолепна публика.
На 31.10 отпътувахме за България.
Прилагам и отзиви от директора на консерваторията и директора на фестивала Пиер Корбофин за представянето на ансамбъл „Бистрица“.
Ето и участниците, които разказаха на окситанците за приказно богатото културно наследство на село Бистрица:
Екатерина Алексиева – водач на групата
Баби:
Дина Колева – художествен ръководител на ансамбъла,
Дана Овнарска, Севда Гергова, Крема Гьорева, Мара Ценкова, Надежда Пашалийска, Евдокия Батлачка, Гергинка Вайова;
Момичета:
Людмила Спасова, Анелия Игликина, Елена Пашалийска, Йонка Петкова, Здравка Джорева, Ангелина Николчова, Боряна Маджарова, Камелия Ковачка, Мария Янкова, Анелия Овнарска, Цветелина Димитрова, Велислава Димитрова, Светла Борисова;
Мъже:
Стефан Маджаров, Владимир Стоименов, Илия Дръндов, Венцислав Дръндов, Васко Спасов, Симеон Аронов, Румен Борисов, Александър Спасов, Георги Фъртунков, Ивайло Анчев;
Музиканти:
Цветан Николов, Бисер Стоименов, Стефан Батлачки, Росен Нешов, Никола Пашалийски, Васил Иванов.
Автор: Дина Колева
Снимки: личен архив