През очите и сърцето – Разказ 2/2

Концертно турне на Бистришките баби във Франция през май 1985 г.

Част 2 – Южна Франция

15.05.1985 г. – сряда
След закуска стегнахме багажа и се приготвихме за пътуване, предстоеше ни един месец на колела. За трудностите никога не мислим предварително. Всички бяхме здрави и бодри, влюбени в това което правим другото не беше на дневен ред. В 10 часа се настанихме в чисто новия „Мерцедес“ на веселия ни и винаги доволен шофьор „мосю Жеже“.

Пътувахме ние, гърците, Ги и Ренат – дуета от Тулуза. Наполеон – кларинетистът на гърците, засвири, включиха се и другите музиканти. Този ден се опознавахме с гърците, а вече беше много весело. Спряхме на един музей на открито, със стари жилища, оградени с крепостни стени. Обядвахме в крайпътно заведение, по красота и обслужване надминаващо, нашите най-реномирани ресторанти по това време.
Привечер пристигнахме в Лион. Настаниха ни в малък приказен, четири етажен хотел, в градче, близо до Лион. Малки фоайета с красиви цветя и големи кучета, фотьойли с малки масички, в които се чувстваш като в домашен хол. Стаите бяха с всякакви удобства и красоти, а огромната баня, можеше да служи за всекидневна. Вечеряхме в едно неголямо семейно заведение и цялото семейство се веселеше заедно с нас. На всяко наше изпълнение черпеше по бутилка вино /само да можехме да пием/. След вечеря се разходихме и се прибрахме в хотела.
От посолството ни ми се обади по телефона Стефанов – секретар на културното аташе – искаха да се върнем след турнето за една седмица в Париж, за да заснемат един филм с нас. Обещах да отговоря на другия ден.

16.05. 85 г.- четвъртък
Сутринта се разходихме в градчето, бяха ни дали по 200 франка /един лев беше 3 франка, но цените много по-високи/ и ние се пъхахме във всяко магазинче, без да си купим нищо, разбира се. След обяд имахме репетиция от 17 часа и концерт от 21 часа. Залата беше чисто нова с 400 места – ние й бяхме втори концерт. Гримьорните още миришеха на боя. Както винаги имахме задължителна проба на микрофони, репетиция и разпяване. След това до концерта прекарахме в залата, пихме кафе и разгледахме изложбата.
Отново говорихме със Стефанов от посолството, казах му, че някои от жените не са съгласни с удължаване на турнето и за съжаление няма да се осъществи. Беше много разочарован, аз – също.

Концертът мина добре. Редувахме се с гърците и дуета. На Ги му беше харесало общото хоро, което играхме в радиото и винаги го искаше за финал.

17.05.85 г. – петък
Днес разглеждахме Лион. Посетихме музея на коприната и тъканите, където са показани историята на френските костюми, стилове в мебелите, в обзавеждането, часовници, прибори и какво ли не. Със зъбчатата железница се качихме на крепостта над града. От тук Лион се виждаше като на длан. Времето беше хубаво и река Рона блестеше като лента през града. Там разгледахме и един малък музей на нотописите през вековете, имаше и нашите невми. Ренат беше учил църковно пеене и пееше някои от написаните нотни песнопения. Гласът му ехтеше в музея, усмихнати хора се събраха и слушаха.
След обяд ни пуснаха свободно да кръстосваме по улиците. Влизахме по магазините, хората ни предлагаха съвсем учтиво стоката си, ние я разглеждахме внимателно и сериозно и си излизахме от магазина. После се смеехме на сериозността, с която избирахме и им завиждахме на културата на обслужване. На площада в центъра имаше и магазин за карнавални принадлежности. Пъхнахме се и там. Мерихме уши, крака, маски, купихме на децата вълшебно мастило и се смяхме се до насита.
Вечеряхме в един огромен ресторант. Имахме среща с френски самодейци. След вечеря пяхме, свирихме, играхме, кой каквото си може. Накрая танцуваха и келнерите и готвачът, беше много весело. Прибрахме се към 1.30 ч. след полунощ.

18.05.1985 г. – събота
В 10.30. сутринта, потеглихме за град Риц. Пътувахме целия ден. С радостни викове Ренат оповести навлизането в Окситания, област от която бяха те, говореща собствен език, бореща се за права и собствени училища. Пътувахме през Пиренеите, бяхме се изкачили доста високо, защото тук сега цъфтяха дърветата. Пътят започна да криволичи и да открива на всеки завой различни картини. Зелени поляни, покрити с цветя, цъфнали дървета, сгушени в зеленина къщи. Навсякъде свободно пасяха стада от шарени крави и коне. Покрай пътя имаше цели ливади, покрити с жълти лалета и бели нарциси. Понеже ние им се любувахме доста шумно, Ги спря автобуса и започна да ни бере цветя. Всяка жена получи букетче, рейсът заприлича на цветарски магазин. От завоите една по една жените започнаха да пребледняват, но си мълчаха, само баба Менка каза: “Чак сега разбрах, че верно немам оросяване на мозоко, прав беше фершело. Що дирим тука?“. Смеехме се ,без да си мърдаме главите. В нищото, някъде в планината, спряхме в една страноприемница да обядваме. Подишахме свеж въздух, разхладихме се с вода, порадвахме се на волно пасящите крави и влязохме вътре. Помещението беше като стара френска трапезария: горяща камина, дървени маси и столове, прозорци, напомнящи старите български прозорчета с железни пръчки и бели, ръчно плетени пердета. Имаше и нещо много наше и мило, саксии с мушкато, наредено по прозорците. Пихме „Пастис“, френска мастика. Сервираха ни, лично приготвени от стопанката, блюда с домашни деликатеси. Те не приличаха на досега познатата ни френска кухня. Изведнъж баба Менка запя песен на трапезата. Всички замръзнаха, като че ли ток мина по цялата маса. Тази жена мъничка на ръст, краката и висяха от стола, имаше глас, от който настръхваш. Цялото й същество се съсредоточаваше, нищо около нея не съществуваше, тя самата ставаше песен. Отпяваше й баба Дана, висока и мощна жена, такъв беше и гласът й.
Попяхме и ние, гърците и окситанците. Съдържателката стоеше права и ни слушаше. Изпрати ни до автобуса и остана на пътя да ни маха, докато се скри от погледа ни.
Изкачвахме гори и се спускахме в долини, пеехме и мълчахме. На едно място видяхме наводнени поля и къщи, хора сновяха като мравки около тях, колко сме мънички и безпомощни пред стихиите.
Преди залез пристигнахме в град Пюи. Докато станеше време за вечеря, ни качиха на крепостта, от където целия град се виждаше. Беше разположен в долина на единия бряг на реката, а на другия бряг, на височината, беше крепостта. Отсреща имаше вили, огрени от залеза.
В крепостта на най-високата точка, загледана в града, се издигаше скулптура на Света Богородица с Младенеца. На главата й имше корона, която е площадка, от където туристите гледат града.
Ренат показваше забележителностите на града, разказваше за бароковия стил на катедралата, а очите на всички гледаха красивия залез, който обвиваше с оранжево – червена светлина целия град.

Спахме наблизо в Пюи ен Вале, в малък хотел обвит със зеленина.

19.05. 85 г. – неделя
Сутринта излязохме на площада, който от ранни зори се беше превърнал в пазар. Обикаляйки видяхме нокторезачки, имахме навик, една като си купи нещо и всички решаваме, че това ни е необходимо и по джоба. Всяка си купи по няколко за подаръци и потеглихме за Алби. Пътувахме целия ден. По едно време пътят се виеше над страшни пропасти. Баба Менка отбеляза: „Жени, ако тоя рейс се изпремета надоле, ке стане само нокторезачки!“.
За по кратко Ренат реши да ни преведе през малки селца и китни градчета, далеч от шума на главния път. Беше много красиво и спокойно, но от много гяволък се загубихме. Наложи се вместо да съкратим пътя, да обикаляме с часове, докато се оправим.
Пристигнахме в Алби 30 минути преди началото на концерта. Ги ни разпределяше по стаите направо от автобуса. Облякохме се за нула време и 10 минути, преди началото на концерта бяхме в катедралата. Първият ни концерт в такава огромна катедрала. Нямаше време за нищо: проби на микрофони, акустика, бяхме се разпели в автобуса. Вратата беше зад публиката, а мястото за пеене чак отпред. Разделихме се на две групи, по двете крайни пътеки и запяхме „На по път“, за да можем да стигнем с песен до мястото за изпълнение.
Когато запяхме, косата ми настръхна, звученето беше неописуемо. Гласовете се чуваха ясно, отиваха някъде и се връщаха, звучаха по-дълго от нормалното и се застъпваха с другите. Изпитахме невероятно удоволствие от това пеене. Години след това, когото пеехме в катедрала, се придвижвахме по този начин.
След концерта разгледахме катедралата. В тази област са пристигнали от България много Богомили, които са разпространили учението си, като френските им последователи се наричали Албигойци. В борбата на католическата църква с тази секта, в областта са избити много албигойци от инквизицията и са построени много огромни, красиви и богати катедрали.
Докато организаторите натоварят техниката, ние с гърците играхме хора пред катедралата.
Вечеряхме в едно малко, нещо като изба, заведение, със стара пещ, където се печеше ръчно омесен хляб и месо. Влизайки от всякъде чувахме щурци. Решихме, че е запис, но после видяхме, че във всички плафониери по стената
лазят щурчета. Беше приятно и уютно до живия огън с щурчетата и домакини, които без престилки и кухня, ни обслужваха усмихнати. Пак пяхме по ред до след полунощ. Спахме на един дъх и сутринта отново на път.

20.05. 85 г. – понеделник
Пътувахме цял ден до град Кондом. Някъде по пътя направихме запис-реклама за окситанското радио. Студиото се намираше в неголямо помещение с наклонен нисък таван. Не се чувахме добре, някак си глухо и нестройно се усещахме. Решихме ,че не сме пели добре. Като излязохме от вън, всички бяхме намръщени. Мълчанието наруши баба Менка, обръщайки се към кротката си приятелка от детинство, баба Деянка: „Това не е песен, това на никъде не иде …“. В такива случаи баба Деянка си мълчеше. Свикнала в тежкия си живот на бедна вдовица с четирима сина да не противоречи за нищо, изчака смирено да се качим в автобуса и да се смени темата.

Всеки ден по време на пътуването, Ги пускаше в автобуса, запис от преминалия ден и така всяка група можеше да си направи равносметка за изпълнението. Този следобед пусна записа от радиото. Беше перфектен.
„Брей, колко добре сме пеяли!“ доволно отбеляза шеф баба Менка.
Привечер пристигнахме в града. Ги и Ринат слязоха в културния дом да подготвят концерта, а един човек ни поведе да ни настанява. Беше станало недоразумение, заведе ни в някакво общежитие, като туристическа спалня, в които туристите си носят спално бельо, има само матраци на земята по 30-40 в помещение и общи тоалетни и бани. Стояхме и се чудехме какво бихме могли да правим цяла нощ, а през това време гърците протестираха шумно без никой да ги разбира. Свалиха ни на вечеря в салона на общежитието. Вечерята беше богата и хубава. След малко пристигна Ги и грешката беше поправена, просто там е трябвало само да се храним. Натоварихме се отново на автобуса и ни настанихме в един хотел за младоженци. Хотела беше много приятен, но времето ни за почивка беше изтекло. Облякохме се за концерт, проба, разпяване и начало. Този „Културен дом“ беше стара катедрала, направена от вътре на модерен салон. Новия вариант на концерта беше: всички седим на сцената, пеем като се редуваме. От дългото пътуване и малкото спане, някои от жените едвам се одържаха да не заспят на сцената. Докато другите пеят, аз будех една по една задремалите жени. След концерта заспахме като пребити.
Сутринта разгледахме града. Към обяд потеглихме за град Леуга.

21.05.85 г. – вторник
Пристигнахме в Леуга след обяд и влязохме направо в залата за репетиция, а оттам на вечеря. Клубът се намираше на брега на едно езеро, имаше голяма дървена тераса на десетина сантиметра над водата. На нея бяха наредени питиета, с които ни черпеха. След това ни поканиха вътре, където ни чакаше софрата. Всичко беше организирано и направено от жени от града, под ръководството на кмета и неговата очарователна кметица. Вечеряхме заедно и от вечерята направо всички отидохме на концерта. На репетицията залата изглеждаше празна и не много уютна, но сега се беше превърнала в истинска градина от цъфнали храсти и цветя, подредени с много вкус. Ние трябваше да влезем откъм гърба на публиката и да пеем до сцената. Облякохме се и застанахме от двете страни на затъмнения салон, Ги даде знак и запяхме в тъмното. Един прожектор – следач се прехвърляше от едната на другата страна върху пеещата група. Хората се обръщаха на ляво и дясно. Необикновените песни и силата на пеене ги удивляваше. По време на изпълнението беше невероятно тихо /както навсякъде/. Никой не ставаше, не шукваше в кратките паузи за поемане на дъх, усещаш как потъваш в тишина. След всяка песен – продължителни аплодисменти. На всеки концерт има 30 минутна пауза, през която хората коментират, обсъждат. След края в залата внесоха разни питиета, сладки, соленки … така публиката остана да общува с нас. Мъже ни целуваха ръце, жените разглеждаха костюмите, деца ни даваха цветя … Баба Катина вика: „Гледай колко са мънинки и они знаят френски“, – отговорът на баба Деянка беше още по сериозен: „Ама майките им са френки.“.

Към полунощ останаха само хазяите, у които трябваше да спим. Взимаха по 2-3-ма, товареха багажа по колите и един по един потегляха. Аз бях разпределена при кмета на града. Изпратихме всички баби и потеглихме. Кметът беше около 50 годишен мъж, с благородническа осанка, а кметицата доста по-млада и много хубава. Излязохме извън града. В колата беше приятно, свиреше музика, а фаровете осветяваха криволичещия през полето път. Завихме по една алея между високи дървета и изведнъж се показа, стара каменна, двуетажна къща, приличаща на малък замък. От широка дървена, обкована с желязо врата, се влизаше в предверие. На отсрещната страна имаше герб, а под него портрет на кмета с всичките му ленти и отличия. От двете страни на портрета имаше знамена.
Като минавахме с кметицата по дългия коридор до спалнята, в която трябваше да спя, ми направи впечатление, че по стените има много картини, като рисувани от един художник. Беше късно да гледам и питам. В спалнята имаше стая и баня. Всички мебели бяха декорирани с дърворезба, леглото постлано с розово бельо на нежни цветенца. Банята беше с голямо огледало, с нарисувани цветя, но така, че да не пречат да се виждаш целия. Миришеше прекрасно от един изящен порцеланов съд, в който имаше сухи листенца от цветя и билки. Отворих прозореца на спалнята. Навън беше свежо и приятно. Срещу прозореца имаше цъфнали храсти и високи палмови дървета. Заспала съм!?
Събудиха ме птичките, които пееха през прозореца. Беше чудесен майски ден. В къщата още цареше тишина. Станах и реших да разгледам картините, покрай които минах през нощта. Сега видях, че не са рисувани с боя, а работени с някаква невиждана досега от мен техника. Нещо като оцветена глина, извайвана по платното. С такова удоволствие разглеждах тази изложба, подредена в чупките на стените, между цветята, над масичка или до някакъв аплик. Изложба, която не приличаше на изложба. Картините, като че ли бяха правени заедно с къщата. Всичко беше на своето място, до светлината, срещу нея, малко скрити или грейнали вместо светлина. Бях сама, а така ми се искаше още хора да видят тази красота, да можеше децата ми да я почувстват.
Към 8.30 ч. /така се бяхме уговорили/, хазайката ми идваше да ме събуди. Видя ме, че разглеждам картините и попита как съм спала, да не би нещо да ме е събудило. Отвърнах й, че всичко е наред, просто се наслаждавам на красотата. Тя ми каза, че това са нейни картини и ако ми е интересно, ще ме заведе в ателието си. То беше светло с много прозорци, цветя и много картини. Имаше приготвен материал, инструменти, бои, два-три статива със започнати работи. Обясни ми как нанася „глината“ /нещо като пясък/ и как я оцветява…
След това закусихме, пихме кафе и през това време тя ми разказваше, че е испанка – затова говореше ясно и разбрано френски. Каза също, че обича много фолклора, пусна ми фолклорна музика от Испания. Много съжаляваше, че не носим наши записи. След закуска се върнахме отново при нейните картини. В хола до голяма кръгла маса на статив имаше слънчогледи, които без да иска човек наблюдава. Те грееха като слънца и правеха един на друг шарена сянка, от която имаш чувството, че полъхва хлад. Тя ми каза ,че това е картината на нейната родна къща „На моята младост.“, каза също. Имаше една, на която долу, по дължината, беше легнала млада жена: лицето й изразяваше болка, от корема й излизаха корени, от които израстваше ствол, а от стъблата на това дърво излизаха хора, различни по големина, пол, характери, и поза. „Това е моята майка със седемте й деца, пръснати по света.“, поясни кметицата.
От горния етаж слезе кметът, пи кафе при нас. Сбогувахме се сърдечно и замина на работа. Малко след него потеглихме и ние с кметицата. Сега вече видях имението на светло: сгушило се между дърветата, обсипано с градински цветя в една зелена равнина. Кметицата се оплакваше от необичайната зима, през която измръзнали много от палмите.

Беше 22.05.85 г. – сряда, когато пристигнахме в центъра имаше много хора, повечето от жените бяха вече на площада заедно с хазяите си. Сбогувахме се, сякаш се познавахме от години.
В автобуса всеки разказа за своите хазяи, как са се разбирали, как са спали, какви са били къщите им… Една от тези истории, както обикновено, се случила на баба Менка. В една къща, пак извън града, един възрастен стопанин си взе четири от възрастните баби. Настанил ги човека, бил вдовец, казал им да не излизат през нощта навън до тоалетната, защото има големи кучета. Дал им една кофа и им казал за „пи-пи“. Баба Менка го попитала: „А ако има ак-ак-ка?“. Човекът се смял заедно с тях. Сутринта дядото издоил кравата, направил им закуска, завел ги до тоалетната и пак се смели от сърце.
Пътувахме за Родес. Пътят ни минаваше през Тулуза, където обядвахме. Пристигнахме привечер в Родес /на идване вече бяхме минали през него/, „Розовия град“ така го наричаха, заради червеникавите му сгради построени от местен розово-червен камък.
Тази вечер бяхме свободни от концерти, но свободата трая твърде кратко. Пристигна един човек от Министерството на културата на Франция и помоли да му попеем. Каза, че не е успял да ни чуе в Париж и затова с колата си ни е намерил в Родес. Пяхме му, разпитва ни за песните, традициите явно се интересуваше от тези неща.
Понеже беше още светло, се разходихме из града. Спокойно и красиво, бавно и широко течеше и река Авигон. Спахме в малък хотел в центъра на града.

23.05.85 г. – четвъртък
Сутринта потеглихме за Експасион. Преходът беше кратък и пристигнахме към обяд. Обядвахме и ни дадоха временно легла в едно училище, за да починем. Няколко човека решихме да използваме времето и да се разходим.
Това е едно неголямо градче по долината на река Лот, оградено от двете страни с възвишения, по дължината му минаваше търговската улица.
В 4 часа започна репетицията в културния дом, който представляваше салон без сцена, с подвижни столове. На този концерт реших да танцувам, като демонстрирам танци в различни размери, които свиреше на гайда Петко. Получи се добре и разнообрази програмата. След репетиция ни настаниха в бунгалата, където тази нощ ще спим. Те се намираха в една красива местност извън града. В едно бунгало имаш по две спални, едната за родителите, а другата с по 4 легла на 2 етажа за децата. Имаше и кухня, баня и тоалетна.
Бързо се настанихме, душ, костюмите и на концерт! Концертът мина добре, публиката ни прие радушно.
Вечеряхме в почивната станция, където бяхме настанени. Прибирайки се в бунгалата, като нас си, говорехме и се смеехме на висок тон. По едно време от бунгалото залепено до нашето, като ревна едно бебе, ние се вкаменихме. Легнахме си тихо и зачакахме някой да го умири. Минаха 15-20 минути никой не проговаря. По едно време баба Крема вика: „Абе да идеме да го умириме, може да е само?“, а баба Нада: „ А иди му кажи една приказка на френски!“.
Детето плака още 25 минути, ние му пазихме тишина, само не се разплакахме с него. Накрая прегракна и заспа, ние също.

24.05.85 г. – петък
Рано сутринта пристигна Емил и каза, че много странно защо, но Петко си пренесъл матрака в кухнята и там спал на земята. За нас беше ясно защо, Емил хъркаше здраво, а на Петко му беше омръзнало. Те бяха само двамата мъже и на Петко често му се беше налагало да бодърства. Петко Трайков беше виртуозен гайдар, свиреше с много чувство, гайдата, ту плачеше, ту играеше в ръцете му. Такъв беше и характерът му, понякога тих и спокоен, друг път нетърпелив и раздразнителен.
Бодри и весели се натоварихме в автобуса и запяхме „Върви народе възродени“. Колко пъти сме я пели, но когато си далече от България, пееш и сълзи се стичат по бузите ти. Предната вечер говорих с Ги /кой знае как съм му обяснила/, но той помислил, че имам личен празник и сутринта ми подари едно голямо мече от шоколад. След като го изядохме, му обяснихме, че празникът е общ – на нашата писменост и култура. След малко автобусът спря пред един магазин и Ги донесе голяма кутия с бонбони за всички.
На обяд пристигнахме в Тулуза. Обядвахме в ресторант-клуб на културните дейци /в тон с празника/. Там се срещнахме отново с групата от Геноа -„Тралалеро“ и друга група от Сардиния, по-млади. Имаше и хора от града. Там се запознахме с Пиер Корбофан директор на окситанската консерватория. След години по негова покана ансамбъл „Бистрица“ направи концертно турне в Тулуза и областта.

Вече с пълен автобус пътувахме за град Тарб. Пристигнахме късно и направо от автобуса в гримьорните. Обличане, бърза проба на микрофони и начало на концерта. Сега бяхме вече пет групи и концерта беше много по-лек. Театърът беше с три балкона, богата и красива украса и голяма и удобна сцена.
В града имаше някакви размирици, и около театъра, и в него, пред гримьорните и зад кулисите имаше полиция. След концерта, който свърши в 12.25 часа имаше прием с богат коктейл, в много красива зала. Прибрахме се в 2.40 ч. в хотела, не вярвам някой да се е сетил за красивата баня с вана и другите удобства на хотела.

25.05. 85 г. – събота
Сутринта всички групи натоварихме багажа и отново на път, обратно към град Ош. До едно градче Саматан, се намираше замъкът „Шатоаие“, в който през деня трябваше да направят видео-филм на всяка група. Пристигнахме в този истински замък, с истинска жива графиня, към обяд. Разгледахме двора, красивата градина, езерото с патиците и лебедите, конюшнята с породистите коне. Поканиха ни и вътре в салона за гости, надникнахме и в кухнята. През годините се беше сменило само част от обзавеждането, или може би само кухнята и облеклото на графинята. По стените висяха гоблени, рисувани портрети на родители и прародители, живели сред разкошните мебели, изящни предмети на изкуството, оръжия и тежки завеси.
Снимахме в градината – ние бяхме първи. Докато всички се изредят, бабите се люлееха на люлките. Тоторе Лай, ръководителят на сардинците, ми преподаваше танци. Ренат яздеше кон, прекарахме хубав следобед.
Към 18 часа Жеже ни закара в една ферма, където на голяма тераса над града, беше опъната дълга трапеза. В двора сновяха кокошки, гъски и патици, не по-малко изядохме и на вечеря. На нея присъстваха и доста французи. Понеже на концерта трябваше да пеем първи, вечеряхме бързо и отидохме да се обличаме, докато другите продължаваха да пият и пеят.
Тази вечер имало някакъв важен мач и концертът започна в 22 часа. Ние мислехме, че няма да има публика, но към 21:45 минути, залата започна да се пълни, хората идваха хубаво облечени, купуваха си билети.!? Това беше някакъв комплекс, единият етаж спортни зали, другият салон със сцена. Концертът завърши след полунощ с много бисове.
Гърците, Петко и Емил, бяха настанени в замъка, бабите в хотела срещу салона, италианците и сардинците ги закараха някъде с автобуса. Баба Севда, баба Нада и мен, едно момиче ни закара с кола на 20 километра в една малка вила. Вътре имаше хол с камина, малка спалня и баня. Пожела ни „лека нощ“ и каза, че утре ще ни вземе в 9 часа. Станали стопани на френска вила, доста си поприказвахме преди да заспим.

26.05.85 г. – неделя
Момичето ни взе точно в 9 часа и ни стовари пред хотела. Като пристигнаха и другите групи, кметът даде малък прием с повечко храна. И пак багаж, сбогуване и на път към испанската граница град Ларюис. Пътят се виеше през Пиренеите, стръмни отвесни планини, върхове покрити със сняг и зелени долини, по които пасат животни. Обядвахме на една поляна. Кога бяха качили храната, кога я бяха купили, как бяха се погрижили да има всичко в автобуса: и храна, и вода, и сладко, и вино, и много плодове – никой не разбра. Ги и Ренат бяха като пчелички, винаги с нас и едновременно вършеха тихо и незабелязано организационната си работа.
След обяд пристигнахме в една почивна станция, високо в планината. За да си починем добре, ни дадоха по една стая с две легла на всяка от нас. На бабите не им се седеше сами и се настаниха по две в стая. Към 5 часа отидохме пред ресторанта, снимахме се пред цъфтящите рози на фона на снежни върхове. В края на огромния двор течеше малка, буйна рекичка, напомняща ни бистришката река. В станцията бяха дошли много местни самодейци, за да ни поздравят. Те бяха облечени в костюми на бабите и дядовците си, пееха и танцуваха, под акомпанимента на старинни инструменти. Пяхме и ние. На терасата беше нареден бюфет, от който ни черпеха какви ли не питиета и мезета.
Тази вечер концертът беше в голяма и богато украсена катедрала в града. Освен традиционните скулптурни фигури, имаше и много рисувани икони и стенописи. Отзад имаше 10 столчета с надпис „Запазено за българите“, виждаше ни се странно, при толкова много места. След малко, започнаха да идват хора, всичко се запълни, по краищата започнаха да застават правостоящи.
Ние бяхме трети в този концерт. Тръгнахме с песен по средната пътека, до амвона, пред който беше подиумът за изпълнение. Като вървяхме, звученето се променяше от всяко място през което минавахме. Пяхме дълго и дълго ни аплодираха. През почивката около нас дойдоха много деца, те питаха, а баба Севда ги учеше на български, какво е нос, уста, уши, как се казват чорапите, цървулите и т.н. Питаха ни за имената, казваха своите, повтаряха докато ги научат, беше им много интересно. Някои ни поискаха адресите, а едно от тях каза: „Като порасна непременно ще дойда в България и ще ви намеря.“ „Ще чакаме.“, смееха се жените.
Втората част отново пяхме поред и когато се качихме на подиума, гръмнаха аплодисменти и дълго не можехме да запеем, а след това многократно ни връщаха на бис.
След концерта имаше прием в кметството. Валеше силен дъжд, но въпреки това, хората минаваха покрай нас и ни казваха „браво“ и “благодаря“. По традиция се прибрахме след два часа.

27.05. 85 г. – понеделник
Днес нямахме концерт, но организаторите се бяха постарали да прекараме приятно и да видим много неща. Към 11 часа потеглихме нагоре /още нагоре/ по едно тясно шосе, което се виеше по планината и откриваше нови и нови гледки. Жалко, че очите които жадно поглъщат всичко, не могат да го покажат на другиго, а устата са безсилни да го разкажат.
На обяд автобусът спря на една поляна, до която пасяха крави. Ги каза да слизаме за обяд. Огледахме се и започнахме са се смеем. „Кой ще дои кравите, или може би има подходящо теле? …“ Щом слязохме, багажникът се разтвори и от там извадиха и храна, и десерт, и плодове, и вино, разбира се. Хапнахме като на Витоша и въздухът се дишаше леко, като на нашата планина. Потеглихме отново по тесния път. Когато срещнехме кола, тя връщаше назад, до по-широко място, за да се размине с огромния автобус.
Не след дълго излязохме на широк път, покрай голяма спокойно течаща река. Изведнъж зад планината се забелязаха златни кубета, като замъка на добрата Фея. На зеления фон на хълмовете той изглеждаше приказно син. Зад един завой на криволичещия път блесна град Лурд. Автобусът спря пред голям парк. Разделиха ни на групи. С нас остана Ренат. Той ни обясни, че това е базилика и пещерата Лурд. Преди много години едно момиче пасяло стадото си тук до реката, видяла на една скала, до висока, но плитка пещера да стои красива жена, облечена в бяло с цвете на крака. Тази жена била Дева Мария. Тя казала на момичето, че там има лековита вода, но трябва с пръсти да се копае в скалата, за да се достигне до нея. Оттогава до днес тук идват хиляди хора, от всички краища на света, за да лекуват физическите си недъзи. С даренията за пещерата е издигната огромна базилика. Първоначално една, а след това, от купола нагоре, още една. В момента се строи трета, която е под земята. Обясниха ни, че около пещерата не се говори.
За нас тази картина беше съвсем необичайна, имах чувството, че присъствам на снимки на филм. В дясно от пещерата имаше голяма болница. От нея с покрити колички, всеки болен се караше от монахиня. Откъм пещерата по моста, до другия бряг на реката, религиозно шествие от служители с хоругви, облечени в червено и стотици хора след тях, се движеха и пееха. Приближихме отвора на пещерата. Беше тихо и се чуваше само шумът от течаща вода. Пред пещерата имаше място, където се редяха количките с болните. По средата имаше водоизточник, до който стоеше църковен служител и четеше, а около източника горяха двуметрови свещи. Високо вляво беше опънато стоманено въже, на което имаше закачени много патерици на оздравели хора. Мълчалива редица от хора, между които и ние, минаваха покрай скалата и пипаха камъка, по който се стичаше вода. Отстрани на скалата имаше направени 6-7 чучура с течаща вода, от които хората наливаха вода и пиеха.
След това се качихме в базиликата. По стените и на пода, бяха залепени плочки с надписи на благодарност, отправени към Дева Мария от хора, получили изцеление.
От първата тераса разглеждахме града и отсрещната крепост. След това потеглихме за Тулуза. Пътувахме по магистралата, когато заваля силен град. В началото се движехме бавно, но след това всички спряха. Градушката стана много едра, беше страшно да седим обвити в стъкло и да слушаме как като камъни се удряха едри зърна от всички страни на автобуса. Някои от жените започнаха да се кръстят и да се молят. Градушката спря изведнъж, както беше започнала. Всички потеглиха отново. По пътя виждахме хора застанали и безпомощно гледаха убитите си градини. Не след дълго излязохме от поразените места. Наоколо пак беше красиво, редяха се поля и гори. Ренат пусна в автобуса американски пианист, който свиреше френска музика – като че ли музиката беше написана за тази природа, която се редуваше зад прозорците. С удоволствие всички слушаха, притихнали.
Привечер пристигнахме на гара Тулуза – тази вечер гърците си тръгваха. Те минаваха покрай нас и плачеха. Разплакахме се и ние – близо месец бяхме заедно, не се разбирахме, но обичахме да пеем, да танцуваме, да се смеем, да пътуваме. Всичко това ни беше направило близки. Преди да си тръгнат, ни изпяха песен за раздяла, пееха и плачеха, после ние им изпяхме „Останете със Богом“ плачейки и отново се целувахме и разделяхме.
Вечерта домакините ни бяха подготвили в един клуб извън Тулуза, среща с артисти, които били на наш концерт. Това беше една вила, разположена на високо плато. Вечеряхме техни специалитети, приготвени от една много темпераментна испанка. Имаше градина с череши, от където ни набраха една кошница. Видяхме и един залез, чудо на природата. Долу в града валеше със светкавици, а нас съвсем слабо ни осветяваше слънцето над облаците. Всичко изглеждаше в зелено, като изкуствено.
След вечеря групата млади артисти с пантомима ни имитираха как пеем и танцуваме. Бяха си забрадили червени забрадки, смяхме се със сълзи. После пяхме, и танцувахме с италианците и французите. Така завърши един дълъг ден, пълен с емоции и богат с впечатления.

28.05.85 г. – вторник
Сутринта се върнахме в Тулуза, настаниха ни в хотел в центъра на града.
До обяд бяхме свободни, обикаляхме пазара просто, защото беше приятно да гледаш всякакви плодове и зеленчуци от всички сезони на куп, подредени с вкус и предлагани с усмивка.
След обяд отидохме в консерваторията. В нея освен ,че се изучава музика се изработват и музикални инструменти. Директорът на консерваторията мосю Жан Пиер Корбофен, се оказа голям приятел на България, изучавал е български танци в София и знаеше думички на български. Заедно с една група от консерваторията вечерта имахме концерт в малко градче наблиза Егес Вив.
До там пътувахме с няколко коли. Последни останахме аз, Петко, баба Севда и баба Нада. Качи ни директорът в колата си, която беше комби, отзад беше пълно с тупани, барабани и всякакви музикални инструменти. Тъкмо завихме от консерваторията, за да се включим в движението и нещо изтрещя, една кола ни удари отзад, разхвърчаха се барабани и инструменти. Жан Пиер излезе от колата, ние затаихме дъх и очаквахме по нашенски скандал. За наша изненада двамата шофьори си размениха визитни картички, стиснаха ръцете си и потеглихме.
В Егес Вив ни чакаше подреден коктейл, както навсякъде, пълен с храна и питиета. Кметът ни поздрави, дигна тост, засвири оркестър и се започна. Концертът беше в една неголяма катедрала. Редувахме се на 15 минути с французите, всичко мина добре. Вечеряхме в малък уютен ресторант. Седях до Жан Пиер, който реши че сме колеги. Питаше за думи на български, сочеше картофи, жените викат „компир“, след това посочи месото те викат „свиня“ – „Значи искам свиня с компир.“. Научихме го и на други глупости. Имаше и доста местни хора, които ни караха да пеем и танцуваме отново и отново.

29.05.85 г. – сряда
Закусвахме както обикновено в хотела, заобиколени от грамадни кучета, на това бяхме свикнали вече. Днес трябваше да присъстваме на семинар, посветен на проблемите на фолклора, в консерваторията. Присъстваха много фолклористи от различни краища на света. Там беше и директорът на радио „Париж“ професор Жакоб, запознахме се и с един сърбин, с който следващите няколко дни пяхме и се смяхме в автобуса. След обяд докладите продължаваха, но нас ни освободиха да почиваме преди вечерния концерт, оставихме на семинара само Емил.
Почивката, разбира се не беше по леглата. Ги предложи да ни заведе в едно семейство извън града, където произвеждаха „Арманяк“, алкохол приличащ на ракия. Домакините бяха много любезни, показаха ни производството, а ние им попяхме и поиграхме. Накрая ни подариха по една бутилка „Арманяк“.
Концертът беше в един много стар манастир, в центъра на Тулуза, превърнат в музей и картинна галерия. Събличахме се в две канцеларии на манастира, запазен в оригиналния си вид. Изведнъж баба Менка отказа да пее соловата си песен. Не знаех причината, дали някой я беше обидил, а може би умората си казваше думата. Излишно беше да говоря с нея каквото и да било, само щях да усложня нещата. Помолих баба Крема да репетира песента с Петко и излязох от стаята. Чувствах се ужасно, хората прииждаха, бяха ни представили всички условия и изведнъж … Гледах картините около мен, бях сама и никой не смееше да ме закачи. Върнах се, за да ги извикам за начало. Всички вече бяха спокойни, само аз още треперех, а това беше един от най-великолепните ни концерти. Сцената беше построена в голяма картинна галерия. Хората на подвижни столове, плътно я бяха обиколили от трите и страни, а там, където бяха предвидени пътеките, бяха насядали по мокета на земята. Една тясна пътечка беше останала от нашия коридор до стълбата за сцената. Първо пяха сардинците, ние ги гледахме от отворената врата към залата. Бяха огрени от десетки прожектори, които ги къпеха в светлина. Костюмите им бяха в червено, черно и бяло, като нашата цветова гама. Наоколо картини. Горе на тавана гипсови скулптори и цветя, а долу разноцветна, притихнала публика. Всичко наоколо беше потопено в багри и музика.
Като се разминахме Тоторе ми каза: „Внимавай, сцената е много страшна за танцуване“. След мъжката сардинска група, на подиума се качиха бабите – жени на възраст, с достойнство и рутина. Хората ни посрещнаха със ставане на крака. Всяка песен беше дълго аплодирана. Запя баба Менка „Шетба шета Момчил млад войвода“. От къде извираше тоя глас? Мощен, нетрепващ и тъжен, като песента. Спокойно и тежко и отсвирваше гайдата. Простих й моментално избухването. Залата гърмеше от аплодисменти, баба Менка се покланяше сдържано, беше щастлива, а с нея и ние. След две песни беше мой ред да танцувам. Сцената наистина подаваше ужасно. Изглежда беше скована от тънки дъски, двата крака стъпваха на различни нива, беше опасно. Виждах Жан Пиер прав и широко усмихнат, беше готов да се качи на сцената и да потанцува. През антракта ни донесоха, плодове, сладки, напитки, Ние не бяхме за попълване на някоя програма, бяхме посланици на българската култура във Франция и с нас се държаха точно така. Внимаваха къде ще седнем, имаме ли нужда от нещо, как се чувстваме?
След първата част Емил Георгиев замина за Париж на семинар. Останахме без преводач, но това не ни смущаваше особено, защото знаехме, че домакините се грижат за всичко.
Втората част пак пяхме поред със сардинците, имаше и по пет биса едни след други. Утре заминаваме много рано и след концерта се разделихме с Жан Пиер, за да се видим отново след години.

30.05.85 Г – четвъртък
Стоварихме сутринта багажа пред кметството, а площадът отново пълен с хора и гълъби. Кога бяха вдигнали огромния пазар, така и не разбрахме.
Предстоеше ни дълъг път на юг. Постепенно се разделяхме с прекрасната окситанска природа. Нямаше я вече планината със зеленината си. От двете страни на пътя безкрайни лозя, подредени и обработени като под конец никъде не се виждаха работещи хора, само идеалната им работа. Започна да става много топло, въпреки климатика в автобуса, печеше страшно.
Към обяд забелязахме в далечината на тази безкрайна равнина, един град ограден с високи каменни стени. Въздухът трепереше и ни се струваше, че това е мираж. Приближавахме към него не на кон и не с карета, а с модерен автобус. Градът беше огромен, средновековен, истински град-крепост „Каркасоне“. Влязохме през тесния мост и започнахме да обикаляме каменния град, гледахме старите къщи, долните етажи, на които бяха пълни със сувенири. Тесните улици и близостта на сградите, правеха сянка и в града беше прохладно и приятно. Три реда дебели стени и ровове го ограждаха от всички страни. Пихме вода от една чешма с много чучури и отново на път. Към 17 часа беше още много топло, пристигнахме в едно курортно градче на Адриатическо море, близо до Монпелие. Настаниха ни в двуетажни вили, с по два апартамента на всеки етаж. Преди да се настаним, решихме да се разхладим в морето, което беше пред вилата. Една алея с цветя свършваше до самото море. Плажната ивица беше от чакъл и широка само метър. Морето беше спокойно и кристално чисто, водата приятна за къпане. В ляво от вилите имаше залив с лодки и яхти. До вечеря имаше още време и излязохме да се разходим. Градчето беше наблизо до залива, малко, с хубав център, с двуетажни къщи, отрупани с цветя. Миришеше на море и риба, а риба, миди и всякакви морски дарове имаше в изобилие на рибния пазар.
Прибрахме се за да потеглим към големия, модерен, морски град Монтпелие, където имахме концерт. Вечеряхме в ресторант в един голям магазин. След вечеря отидохме в една катедрала, която се намираше в стария град. Автобусът не можеше да се приближи и ни остави далече от нея. Събрахме багажа /костюмите на всички, оставен по седалките на автобуса/ в една кола, която ги закара пред катедралата. Баба Данче си оставила чантата под седалката и си останала там. Всички започнаха да се обличат, а ние с Петко и шофьора бегом за костюма.
Катедралата, голяма и красива, със странични мраморни ложи, много бяла, прозрачна, украсена с цветя, като за последен концерт.
Преобличахме се в едно складово помещение. По едно време баба Дана, повдигна дрехите си да ги премести и заедно с тях и един 60-70 сантиметров кръст. Баба Менка вика: „Де моме, на баба Ека ли ке го носиш /свекърва й/?“. Всички се засмяхме, а Дана: „А, а за подарок!“.
Концертът мина добре, хората ни приеха, като на всякъде. Като излязохме навън, пяхме на хоро и играхме, много от французите играха с нас. Не мина и без коктейл, след който си тръгнахме. Движехме се покрай морето, имаше пълнолуние. След днешната жега, вечерта беше чудесна.

31.05.85г. – петък
Тръгнахме си! Трябваше да пътуваме целия ден до Париж, за да хванем влака, в който пътуваше Емил Георгиев. Движехме се обаче със закъснение и водачите решиха да изчакаме международния влак на гара Дижон, който там имаше 10 минути престой. Още от автобуса имаше инструктаж: 1.Всички баби бързо се качват и нареждат по коридора. 2.Петко и Дина подават чанти и куфари на Севда и Дана, които ги нареждат горе до вратата. 3.Всеки си взима багажа и спокойно се настаняваме по купетата. Всичко е ясно обаче: Влакът спира, бабите се качват, баба Катина застава на вратата и започва да обяснява: „Е това е моята чанта, да не я оставите!“. Всички викат: „Бягай от вратата, ела тука!“, някой я издърпа. Качихме всичко и нас си и влакът потегли. Във вагона се появи и Емил: „Нямаше начин да не ви открия бързо след тая врява“. Предстояха ни дълги дни и нощи до София.

Това беше последното турне на баба Менка Оронова. Тя почина внезапно на 02.05.1986 година. Беше на 74 години. Още работеше на полето, движеше се пъргаво, танцуваше като цялото й тяло трептеше в ритъма. Помнеше и разказваше увлекателно: за обичаите, традициите, истории от живота на бистричани. Пееше и рецитираше стотиците песни, знаеше поводите за изпълнението им. Имаше невероятен слух, беше взискателна към себе си и другите. Притежаваше удивително чувство за хумор. Една от най ярките певици от групата на Бистришките баби.
Истински талант!

Автор: Дина Колева

Снимки: личен архив