Турне на Бистришките баби във Франция през май 1985 г.
Част 1 – Влакът за Париж, Фестивалът във Франция и радио „Париж“
По покана на МК на Франция, връчена ни след концерта в театър „DE VILL“, за втори път групата на Бистришките баби в състав: Менка Оронова, Деянка Шопова, Севда Гергова, Дана Овнарска, Крема Гьорева, Надежда Пашалийска, Катина Гергова, Дина /Анчева/Колева, Петко Трайков – гайдар и Бистра Дръндова – представител на читалището, отпътува на фестивал и концертно турне във Франция.
На 9.05.1985 год. – четвъртък, след дълго ходене по мъките, кой да пътува с групата и с един ден закъснение, в 7 ч. и 15 м. влакът за Париж потегли от гара София.
Настроението беше отлично, както обикновено. С нас пътуваше и музиколога Емил Георгиев. Той имаше лекции на конференция в Париж. В началото бабите се притесняваха от него, но като извади една туба с разбито кисело мляко, на което след всяко пиене добавяхме вода, всичко си дойде на място.
В 14.45 ч. пристигнахме на гарата в гр. Белград. Влакът имаше престой до вечерта. С времето бяхме добре, но багажът ни беше огромен. Да го дадем на гардероб – нямахме пари. Замъкнахме го до една чакалня, но тя /въпреки, че нямаше такъв вид/ се оказа първа класа. Тръгнахме към втора класа, но там миризмата беше като при слона от зоологическата градина. Навсякъде разхвърлян багаж, роми насядали и ядат направо на циментовия под. Настанихме багажа в един ъгъл. Бяхме гладни, но миризмата уби апетита ни. Решихме да се разходим в града на смени. Щом излязохме от гарата, ни лъхна свеж въздух беше леко валяло и всичко блестеше. Тръгнахме из града, хубави бели сгради, току-що раззеленили се дървета и градинки с цветя. Направихме снимки и се разхождахме до насита. Върнахме се на гарата с неохота, но трябваше да сменим втората група.
Гара Милано
Влакът от Белград до Венеция тръгваше в 20 часа. Нетърпеливи и гладни се строихме на перона пред заключените врати на вагона 45 минути по-рано. Там се срещнахме с друга българска група, пътуващи за Италия – националният ни отбор по фехтовка. Младежите бяха много мили с нас и ни помолиха да им изпеем една песен. Изпяхме една, после друга, събраха се хора, заиграхме хоро, хванаха се и сърби и … неусетно времето отлетя.
За този преход имахме запазени места в кушет вагона. Настанихме се удобно, развързахме торбите и смехориите, след храната дойде и сънят.
Сутринта към 4.30 ч. чух да си говорят в коридора жените от съседното купе.
Излязох да им направя забележка, а те горките, парното им се развалило. Цяла нощ се пекли като във фурна, без да се обадят, за да не ме притесняват. Бяха разсъблечени, без забрадки, сварени като мокри кокошки, проклинайки се за това, че са тръгнали на стари години па света. Извиках кондуктора и той намали парното. След малко всички весело се смеехме до разстланата трапеза.
На италианската граница граничарите вкараха едно огромно куче. „Отиде ни саламо!“, тихо се смееха бабите. Кучето подуши тук-там и най-културно се оттегли.
Спряхме в Триест – друг свят, влизаме в друга сфера на обслужване. Измиха влака отвън и от вътре, оборудваха сервизните помещения и всичко светна.
Площад Сан Марко
Петък – 10.05.1985 г.
Наближихме Венеция. По една тясна дълга ивица земя, потопена в морето, влакът навлезе в стария град. Хубава просторна гара, пълна с реклами и зеленина. Тук трябваше да се прехвърлим на друг влак. Проблемът беше същият – имахме време, но и много багаж. По-възрастните решиха, че разстоянието до Сан Марко е голямо и ще останат на гарата. Останалите тръгнахме с бодра крачка към площада.
Водеше ни Емил Георгиев, понеже беше вече посещавал Венеция, а
и говореше френски. Той ни обясни номера с табелките и кривите улички, но това не му попречи да ни преведе по най-дългия път. Бяхме виждали на картички и на филми този град, но да вървиш с краката си по улиците на Венеция, да минаваш по живописните мостчета, да гледаш гондолите, кръстосващи под тях, да слушаш песента на гондолиерите, наистина е удивително. Изведнъж от тесните улички излизаш на големия площад Сан Марко – пълен с гълъби и хора, Двореца на Дожите, катедралата, часовника, моста на въздишките. Човек би могъл да прекара часове, застанал някъде, премествайки си очите от едно място на друго. Снимките наистина са нищо.
Влакът Венеция – Париж потегли в 15 часа. Предстоеше ни още една нощ път и то във втора класа. За щастие купетата бяха по 6 човека и то с фотьойли, които се разтягат. Имахме малко престой и на хубавата гара в гр. Милано.
Когато наближихме Швейцарската граница, във вагона останаха много малко хора, така можахме да се настаним удобно и в другите купета.
Гледахме в захлас Швейцария, докато не се стъмни. Човек се чувства като попаднал в приказките. Високи планини, покрити със сняг, а долу пролетна зеленина. Влакът минаваше между височини с приказни къщички, обсипани дворчета с цветя, а от другата страна – Женевското езерото. Очите се опитват да обхванат тази красота, а умът да я запамети. Пейзажите се менят всяка минута – гледаме и дори не приказваме, всеки по своему чувства красотата – да, тук тази дума е точно на мястото си.
След като навън се стъмни, в купетата и ние представлявахме живописна гледка. Наредени една до друга, завили се с шарените си ментета – почивахме.
Париж
В 6 часа сутринта пристигнахме в Париж. Пребити от път, вървяхме по перона, а земята под краката ни още се движеше. Посрещна ни едно младо момче, веднага ни разпознал по „парижкия ни вид“. Култова стана и репликата на баба Данче: „Бре момче как ни позна?“, последвана от буен смях. Филип беше нашият гид на фестивала.
На гарата ни чакаше луксозен автобус „Мерцедес“. Пътувахме през града и виждахме вече познати неща. Шумният, пъстър и чуден град Париж, а бяха изминали само 6 месеца, откакто бяхме тук. Беше ни мило отново да го посетим, а като че ли го бяхме напуснали за малко. Град, който всеки може да обикне като свой.
Настаниха ни в общежитие ФИАП, намира се в едно модерно предградие наречено Еври, строено от млади архитекти. Имаше сгради с причудливи форми, украси и градини.
Настанихме се бързо, един душ, два часа спане и отново на път за нашия първи концерт на фестивала. Поради закъснението от България нямахме време за почивка. Международният фестивал за традиционно многогласно пеене се провеждаше в парка „Рис Оранжис“ – близо до Еври. В парка бяха построени две огромни палатки със сцена и амфитеатрално разположени пейки за публиката. Озвучаването беше много добро, както и осветлението. Пяхме един час пред притихналите зрители. Радушният прием от специалисти и публика, ни възвърнаха силите. Около нас се събираха хора, разпитваха ни и ни снимаха, дори и докато се хранехме.
С част от старите Сардинци
На фестивала имаше изключителни групи, все още носители на традиционното пеене и знания за него. Там срещнахме една група от остров Сардиния, възрастни дядовци овчари, които пееха своите уникални полифонични песни. Сближихме се, проведохме много интересни разговори.
Запознахме се и с Катрин – съпругата на Филип, с които останахме приятели завинаги.
Вечерта имаше коктейл за всички групи: редувахме се да пеем, имаше танци и музика. Автобусът направи един курс до общежитието, но ние решихме да останем още малко. Скоро умората си каза думата и някои от жените започнаха да заспиват. Автобусът нямаше да се върне скоро и Филип намери някакво шарено превозно средство от цирк, който ни развесели и прибра в общежитието.
12.05.1985 г. – неделя
Събуди ме баба Данче: „Ела, че Крема не може да мръдне.“
Отидох, а жените около нея гледаха уплашено. Тя се усмихна и ми каза: „Не бой се!“.
Извиках Емил и отидохме заедно на рецепцията. Разбрахме, че отговорник е Ги, французин когото по-късно наричахме „Мосю“. Той веднага извика доктор, който бързо дойде, би й инжекция, назначи лечение и каза, че кръвоизливът ще спре бързо, но жената няма да може да пътува днес с нас. Назначи сестра, която да й бие инжекции и да я наблюдава и й осигуриха храна.
Ние трябваше да тръгваме!
Катедрала Секре Кьор
В автобуса вече бяхме три групи: сардинците, „Тралалеро“ – от Генуа Италия,
и ние. Разглеждахме Париж: посетихме Мон Мартър, с църквата Секре кьор;
разгледахме градината на художниците и пихме кафе в тяхното кафене; обядвахме в ресторант. Посетихме и модерния културен център „Бобур“. Там ескалатори в прозрачни тръби позволяваха разглеждането на цялата сграда.
Пяхме в библиотеката, като 7-те певици се прегрупирахме и се справихме.
Катедрала Нотър Дам дьо Шартър
От там ни заведоха в катедралата „Notre Dame” – едно уникално творение, като избродирана, направо съвършена. Вътре имаше служба, свиреше орган.
Вечеряхме в радио Париж, в много пищна зала, с грамаден аквариум и много цветя. Храната беше много вкусна и имаше всякакви плодове.
След вечеря ни свалиха в звукозаписното студио. То представляваше, зала с около 500 места и сцена с необходимата техника за запис.
Групите които записваха тази вечер бяха: сардинците, дуета от Пиренеите – Ги и Ренат и групата „Тралалеро“от Италия. Ние бяхме в публиката. Тази вечер разбрах колко малко знам за традиционното пеене по света. Концертът продължи до късно. През целия ден мислех: „Как ли е леля Крема?“. Това беше първото й пътуване с бабите. Бяхме я взели от другата група, която съществуваше през това време в Бистрица, за да замести една от бабите – Гера Пашалийска, чийто мъж беше починал скоро. Крема е една от най- добрите певици, с плътен и красив глас, знаеща и можеща, носител на бистришките традиции и за много кратко време се вписа в групата.
Слизайки от автобуса, всички бързаха към асансьора, за да отидат в стаята й. Нямах време да чакам асансьора и тичах шест етажа по стълбите. Тя ни посрещна на крака, преоблякла се и с весела усмивка. Всичко беше наред.
13.05.1985 г. – понеделник
Днес имахме свободен ден по-точно, културна програма в Париж.
До обяд разглеждахме Лувъра тази съкровищница на световната култура, за която трябва да се отделят поне 100 дни, за да се види и осмисли всичко.
С Филип набелязахме някои неща, които задължително исках да видим и потеглихме. Емил беше на пресконференция.
В началото групата се движеше сравнително добре, Филип обясняваше непрекъснато, за да видим повече. По едно време се оказа, че почти през зала остават по една две жени на пейките. Най-упорити се оказахме двете с баба Нада, Петко и по задължение Филип. На последната пейка седнахме и ние, а той се върна да събере цялата група.
Обядвахме в един кокетен ресторант на самообслужване, с много цветя и красиви лампи на всяка маса.
След обяд отидохме на Айфеловата кула. Бабите решиха, че ще останат в градината до нея, защото се бяха качвали вече, а и много се измориха. Ентусиасти се оказахме само Петко, Дана, Бистра, Филип и аз. Решихме да се качим по стълбите, невероятно преживяване /хубаво е да си млад/.
Имахме среща с автобуса, но поради голямото задръстване се разминахме.
За радост радиото не беше далеч и тръгнахме с метрото. Пътуването с него беше страшно за бабите. Те не смееха да се пръснат по вратите и всички се скупчваха около мен на една врата и бързаха, бързаха. Когато пътувахме с мосю Ги, той беше научил на български да казва: „Бързо, бързо!“, а бабите отговаряха: „Сега, сега!“ и той реши, че трябва да го казва заедно. Баба Менка вика: “Поне ни освободи от отговор.“. Отново вечеряхме в радиото. Емил ни чакаше там. Неговата работа беше свършила и трябваше да си тръгне за България на другия ден.
Оказа се обаче, че няма кой да ни превежда. Филип беше студент и имаше изпити, а друг не можаха да открият. С хиляди преговори с България и консерваторията, където работеше, Емил ми съобщи, че остава до края с нас. Какво облекчение.
14.05.1985 г. – вторник
Няколко пъти вече, говорим с дядо Благой Пешев Батлачки /първи братовчед на дядо ми/ по телефона, който живее в квартал близо до летището на Париж. Той иска да му отида на гости, но програмата ми е претрупана. Вчера най-после се уговорихме, бях свободна сутринта. Днес обаче вали и има мъгла, звъннах му да отложим пътуването, но жена му каза, че вече е тръгнал. Пристигна към 9 часа при нас, поприказва с жените и потеглихме с бялото му Рено. Слаба видимост, бързо каране и дълъг път. През цялото време дядо Благой ми разказваше за своя живот. По това време при нас никой мъж, особено възрастен, не говореше така. Никога не бях чувала някой да говори с обич и нежност за първата си любов останала в Бистрица. Така мило говореше и за първата си жена – испанка. С нея имали дъщеря, която изгубили рано. По-късно от мъка се поболяла и починала и жена му – след “20 години щастлив живот“. С баба Мария се оженили години по-късно. За нея каза: “Благодарение на тази чудесна жена аз живея още.“. За първи път чувах човек да говори с толкова обич и за четирите си заварени дъщери, зетьове и внуци, които чака с нетърпение да дойдат и да напълнят къщата му по празниците.
Говореше бавно, без гръмки думи, като на изповед. Не се оплакваше и не се хвалеше, с болките се шегуваше, а с радостите се радваше. Беше на 83 години, а беше запазил младостта в сърцето си. Унесени в разказите по едно време объркахме пътя, питахме няколко пъти да ни насочат, но без успех. По едно време видяхме магистралата за аерогарата, включихме се, за нещастие в обратна посока. След 10 минути минахме в отсрещното платно. Пристигнахме благополучно у тях към 11 часа. На вратата на малката, но красива къщичка, засмяна с прегръдка ме посрещна баба Мария.
Нагостиха ме и подарък ми бяха приготвили. Дядо Благой ми показа работилницата си, за ортопедични обувки, които все още изработваше. Поприказвахме малко, сбогувахме се мило с Баба Мария и потеглихме.
Трябваше да съм в 14 часа в радио Париж. В три часа имахме запис на няколко песни, след което пресконференция.
Задръстването беше огромно, по едно време оставихме колата в една уличка, взехме автобус, след това метрото и пак автобус.
Представях си как бабите ме чакат притеснени и уплашени, но те поради същата причина, не бяха още пристигнали, заедно с цялото ръководство.
Групата пристигна 15 минути след нас, добре, че се бяха разпели и започнахме точно навреме.
На записа присъства и дядо Благой със зет си, с когото имаха уговорка, ако се развълнува прекалено, че ще го изведе от залата /заради прекаран инфаркт/.
Записахме 6 песни и изпълнение на гайда. Дядо Благой седеше отпред и не мърдаше. Беше се пренесъл в родното си село Бистрица, жътварки пееха, въздуха трептеше, а той дори не мигаше. Когато засвири гайдата, сълзи се стичаха по лицето му, не вдигна ръка, не ги избърса, само слушаше. В нашите очи също блестяха сълзи.
На пресконференцията, ни задаваха, всякакви въпроси, пяхме поотделно за да чуят всеки глас, разказвахме за песните, традициите, за костюмите и т н.т.
След пресконференцията имахме един час почивка за вечеря и подготовка за концерта, който се записваше и излъчваше.
Изпратих дядо Благой до вратата на радиото, той ме прегърна и ми благодари, благодари, не зная защо.“ Обаждай ми се.“- ми каза, „Ако има проблеми и ако няма такива“. Гледах как се отдалечава. Тоя човек, тичал с дядо ми по прашните улици на Бистрица, напуснал България като младеж, бил се в испанската война, живял в Париж, работил като търговски пътник в авиацията, владее 6 езика. Опознал културата на много народи, не забравил „Линчето“ /баба Линка Гергова/ първата си любов. Останал Българин в сърцето си.
Точно след час започна записа в голямото студио на радио Париж, залата беше пълна. Концерта се водеше от професор Лорта Жакоб. Заедно с Емил Георгиев пяхме един час и 20 минути, залепени до микрофоните. Беше уморително, но приятно. Като запеем залата потъва в тишина, като че ли хората имат само уши и очи, а след песента – само ръце и усмивки. Тази прекрасна публика взе от нас всичко, на което бяхме способни, с топлия си прием.
Втората час на концерта-запис беше на гръцката група от Епир. Те бяха певческа семейна група, от двама братя със съпругите и сестрите си. С тях имаше и трима музиканти. Старинно пеене, което след това никога не чух от гърци. Накрая направихме, спонтанно, едно общо хоро с тях.
Френските специалисти много навреме бяха решили да записват, това което притежаваше Европа, като традиционна полифония, докато тя се изпълняваше от живите носители. По това време у нас смятаха това за примитивно и го обработваха и подобряваха, а носителите си отиваха един по един.
Тази вечер се сбогувахме със старите сардинци. Те си заминаха, за да си гледат овцете и казаха, че ще дойде по-млада група.
Прибрахме се след полунощ.
Следва продължение …
Автор: Дина Колева
Снимки: личен архив