12 и 21 май – Свети Герман и Св. Св. Константин и Елена
На 12-ти май православната църква почита Св.Герман, който бил популярен като песнописец и автор на съчинения за почитане на иконите.
Посевите са от изключително значение за живота на селяните, защото те изхранват семейството през цялата година. За да ги опазят, хората извършвали много езически ритуали свързани с предпазването от градушка или от суша.
Дните за почитане на светци градушкари са няколко, но Герман е на-важният и почитан. На този ден не се работи полска работа, за да не бие градушка. Вярва се, че облакът с градушка е предвождан от орел и който види такъв облак трябва да гръмне с пушка, за да прогони орела на друго място. Ако започне да гърми, всички излизат от къщи и наричат: „Германе, върли праздниче, пренеси я градушката у пусти гори, дето секира не сече, дето колак се не меси, дето петел не пее!“. Ако започне да вали град, се взима брадва и се поставя на земята с острието нагоре, за да „пресече“ градушката и тя да премине в дъжд. Друга практика е момче и момиче, които са първаци или изтърсаци от две нероднински семейства, да глътнат едновременно по едно ледено зърно, паднало от небето и така градушката да спре.
Ако има продължителна суша и посевите се нуждаят от дъжд, се извършва обреди за дъжд.
Герман – момичета, под ръководството на по-възрастни жени, правят ритуална мъжка фигура (с подчертан, неестествено голям мъжки полов орган) от кал или глина, със скръстени ръце, в които слагат запалена свещ и й организират погребение. Жените го оплакват като истински мъртвец и пеят, че умрял от суша, за да дойде киша – да завали дъжд. След оплакването, по-често в крайдунавските села, жените се отправят към реката, където го погребват или пускат във водата. Където няма река го погребват на кръстопът или в средата на някоя нива. В Оряховско в корема на Герман слагат жива или мъртва жаба, която се свързва с водите и подземния свят. В Плевенско Герман се прави от метла, която трябва да бъде открадната от бременна жена.
Друг обред за дъжд, който е не по-малко важен и обикновено се прави заедно с Герман или по-късно през лятото (при продължителна суша), е Пеперуда или Вай дудуле (в Бистрица). Пеперудската дружина (която се състои от млади момичета) окичва едно момиче сираче или изтърсаче, за да се смили Господ над него (облечено само по долни дрехи и цялото накичено с цветя и зеленина – Пеперуда) и го водят с песен из селото от къща на къща. Момичето играе пред тях и шета, а те пеят по него: „Лет летела пеперуда, вай дудуле, дай, Боже, дъжд! От орача на копача, вай дудуле, дай, Боже, дъжд!“.
По къщите им дават хляб, брашно фасул, кой каквото има, но не и яйца – вярва се, че те предпазват от градушка. Стопанката я полива с вода или я ръси с брашно през сито (за да е сита годината), като изрича – „Както се сее брашното, тъй да се изсипе дъждът!“. Накрая Пеперудата или стопанката търкулва ситото и по него се гадае дали ще е сита или гладна следващата година (ако се захлупи – годината ще е лоша). Често едно от момичетата носи котле с китка и ръсят с вода всеки, който срещнат по пътя. При обхождането на селото се спират при всеки извор или чешма, почистват я, палят свещ и пръскат с вода Пеперудата и самите тях. След обиколката отиват на реката, където свалят от Пеперудата зеленината и я пускат във водата.
Когато е нямало дъжд, В Бистрица са правели обредно шествие – носене на „кръсти“ през времето между Гергьовден и Спасовден. Моми и момци се разбират да се съберат в някоя от неделите, отиват в църквата и взимат някоя от иконите, която има дръжка, за да могат да я държат. С нея започват да обикалят оброчищата (в Мали дол, Чипровица, Петрефетин), манастири и църкви. Обикалят и пеят: „Кръсти носа, Бога мола, Господи помилуй, Дай ми, Боже, ситна роса, Господи помилуй, да полея берекето, Господи помилуй!“. На всяко оброчище са се спирали и са хапвали по малко хляб и сирене, които са носели и докато не обиколят всички места, чак тогава се прибират.
В Северозападна България смятат, че причината за сушата е змей, който спира облаците и не дава да вали дъжд. Момци и млади неженени мъже предупреждават всички да не излизат от домовете си, да оставят вратите отворени и да вържат кучетата. Те се събират на групи, съблечени чисто голи и боси, в ръцете си носят криваци и с тях обикалят селото и мушкат навсякъде, където има дупка и може да се крие змеят. Извършването на ритуала е при пълно мълчание, защото ако някой от тях проговори, ще се разболее от незнайна болест. След като обходят всички къщи и селското землище, мъжете отиват на реката, окъпват се, обличат се и се прибират по домовете си.
21 май – Св. Св. Константин и Елена
Този празничен ден, който отбелязва края на пролетта и прехода към лятото, е един от примерите как здраво се преплитат християнската вяра и езическите обреди. Вярва се, че „Еленка и Костадин носят градушка в чувал“. Затова се чества за предпазване от градушка.
В Странджа планина на този ден играят нестинари. Нестинарството е „обред, осъден на енигматичност“. Подготовката започва няколко дни преди празника – събират се средства за общ курбан, почистват се и се оправят кладенците на селата.
В навечерието на празника се правят тържествени посещения при главния нестинар, където се събират всички нестинари и с „опашатите икони“ – „кунизми“, с тъпани (пазят се само за този празник) и гайди тръгват от къща на къща, за да няма болести. На мегдана предварително се приготвя голяма клада от дърва.
На 21 май, още с изгряването на слънцето, всички, пременени, се събират пред църквата. След празничната служба се отправят към аязмото край селото. Там свещеникът отслужва литургия и благославя донесените курбани. Иконите ритуално се измиват и така свещената им сила се увеличава. Връщат се в конака и започва гощавка и веселие, извиват се хора, пеят се песни, провеждат състезания и борби.
Когато се мръкне, всички се връщат в селото, където на мегдана е горял огънят, след който е останала само жаравата. Под съпровода на тъпана и държейки иконата на Св. Св. Константин и Елена, нестинарите стъпват по жаравата и танцуват танц, наподобяващ по-скоро транс. По време на него те имат видения за бъдещето, говорят с мъртвите, пророкуват. Трансът и ритуалният им танц траят няколко минути, а след това нямат рани по ходилата си. Нестинарите вярват, че иконата, която държат, ги пази от огъня, а светците вървят пред тях и им поливат вода.
Според проучванията, нестинарството се предава по наследство. По-често се практикува от жени, но има и мъже нестинари. Нестинар не се става по желание, определени хора страдат от „нестинарска болест“, свързана със специфични особености на психиката.
По традиция празникът се отбелязва в продължение на три дни, като през втория и третия ден нестинарите и други съселяни се събират у главния нестинар на селото с дарове и там продължават веселието.
През 2009 година нестинарството е включено в Представителния списък на ЮНЕСКО за нематериалното културно наследство на човечеството.
В Родопите на същия ден се празнува предой – тържествено общо доене и отбелязване на количеството мляко, което всеки стопанин трябва да получи, когато животните са в общо стадо. Обикновено всеки стопанин дои своите овце, като отбелязва количеството върху пръчка, наричана рабош, която се обгаря, за да не се изтрият белезите. Такова ще бъде и количеството, което ще получава през сезона.
Празникът завършва с обща трапеза и веселие до селската мандра или до кошарите. Участват основно овчарите със семействата си. Ястията са: клинове, обредни пити, мляко и млечни продукти, както и курбан (приготвен от по-охранено шиле или овен, дарено от някой от стопаните). Извършва се и гадаене по плешката на жертвеното животно. Пеят се песни, играят се хора, устройват се състезания.
Снимки: интернет