Курбан
За старите българи плодородието на нивята и градините означавало живот, храна в дома, спокойствие и радост. В празнични и обикновени дни хората се стремяли да предизвикат плодородие, да подскажат на времето и отвъдните силите за какво милеят, какво очакват, да умилостивят стихиите, да измолят благоденствие. Наравно с надеждата за по-добър живот, българският селянин истински вярвал, че може да го предизвика, да участва равностойно със силите на природата, да ги обърне с добро към себе си.
Обаче моленията за милост и благодарност, отправяни към невидимите сили, не били достатъчни. Човекът се чувствал длъжен да покаже своята благодарност и своята молба по-реална и по-видима. Като средство за това, още от древността, народната вяра утвърждавала жертвата (курбанът). А какво друго би могъл да принесе за жертва човекът, ако не това, което сам произвеждал със своя труд. Това, с което той сам се хранел и пиел. Само че, това нещо трябвало да бъде по-хубаво, по-чисто, по-избрано. Да бъде най-доброто. Точно като за най-скъп дар. През цялата година българите отдавали своята почит и благодарност към отвъдните сили, но есента била сезонът, подходящ за най-големите курбани и общоселски празненства.
В миналото, октомври бил месецът, през който започвали годежите и сватбите, общите веселби и съборите, родовите курбани и благодарствени жертвоприношения. Тогава цялата реколта от полето вече била събрана, а зимните посеви били засети. Стопаните се разплащали със своите помощници, наети за лятото и се уговаряли отново за пролетта. Имало достатъчно време за заслужена почивка. Събирали се семействата и целите родове. Празнували и споделяли общо отделеното от урожая. За курбан се отдавали най-здравите и красиви животни. Разливало се най-хубавото вино. Хляб се изпичал от най-качественото брашно. Изваждали се най-сладките и зрели плодове и зеленчуци. За да се връща, за да има отново, за да се предизвика и измоли добруването!
Курбан – заемка през турски kurban от арабски: قربان qurbān
Текст: Анелия Овнарска-Милушева